Никога нямаше да е достатъчно издръжлив за това.
След като освободи спирачката на Роувър, той хвана колелата и грубо завъртя количката към вратата. Допреди няколко години бе използвал левикресло, но го беше продал; каза на Шана и на лекарите си, че според него магнитното поле на левикреслото не е екранирано както трябва и може би това е причината за софтуерните му проблеми. А всъщност мразеше проклетата джаджа и се страхуваше от нея. Всяка механична повреда, дори и лекото спадане в притока на енергия, щеше да го остави безпомощен и неподвижен. Роувър поне имаше колела.
Което не му пречеше да мрази и него.
Вратата се плъзна встрани при приближаването му; той се изтъркаля в коридора и сви към стаята на Фейт. Знаеше, че би трябвало първо да спре в тоалетната и да рестартира, но някаква ирационална упоритост не му позволяваше да се държи разумно. Дори да се случеше най-лошото, той нямаше да изцапа много; Роувър имаше тръбичка за урината и химическа тоалетна под седалката — макар че Хари тайно си мислеше, че ако някога стигне дотам, че да започне да ги използва, ще се самоубие.
Миризмата… Най-много от всичко се страхуваше от нея; самата мисъл за нея затъкваше гърлото му и пареше в очите му. Спомняше си твърде добре тая миризма: химическата воня на болест и нечистотии. Такава бе миризмата на Дънкан, след като нервният срив го изпрати надолу по спиралата на кастовата стълбица. Мъничкият апартамент, който бе споделял с баща си в Работническото гето „Мишън“, беше изолирал тази миризма, беше я концентрирал, беше я прогорил в него като клеймо от вътрешната стена на черепа му. Не остра, но плътна и някак загладена; не противна, а сладникава; наслояваше се в гърлото му, карайки го да се усеща сякаш се дави в сополите си.
Миришеше на лудост.
Екстрите на Роувър не бяха удобство; те бяха заплаха. Ако си позволеше да пропадне чак толкова, ако се примиреше, както го съветваха всички лекари, ако приемеше недъга си и се опиташе да се приспособи към него, тази миризма щеше да се прилепи завинаги към него. И той се страхуваше, че може да свикне с нея. Страхуваше се, че някой ден вече дори нямаше да я забелязва.
Роувър стигна до вратата на Фейт и спря. Хари допря нежно върховете на трите си пръста до нея, сякаш галеше бузата на дъщеря си, и тя безшумно се открехна с няколко сантиметра. Той прошепна на Аби да засили осветлението в коридора и къщата се подчини, увеличавайки постепенно интензитета, докато светлината не се разля върху леглото на Фейт и не озари разпиляната ѝ златиста коса.
Момичето спеше, разперило безгрижно ръце. В гърдите на Хари се разгоря свирепа болка и той не можа да отмести очите си от нея, докато бавното издигане и спускане на нощницата, покриваща гръдния ѝ кош, не привлече погледа му. Спомни си, че по същия начин беше гледал и Шана, когато Палас Рил лежеше привързана към олтара в Желязната стая, намираща се на върха на Сумрачната кула в двореца „Колхари“ в Анхана; спомни си облекчението — прилива на разсъдливост и целеустременост, — което изпита, виждайки, че тя е все още жива.
Никакво подобно облекчение не изпитваше в сегашните тъмни нощи, когато спираше до вратата на Фейт, за да погледа дъщеря си. Студеният ужас, който се криеше зад очите му, непрекъснатото очакване, че в някоя от тези нощи той ще надникне вътре и няма да види повдигането и спускането на гърдите ѝ, никога не изчезнаха; само се притъпиха. Той знаеше, с увереност, която граничеше с религиозно убеждение, че някой ден ще му я отнемат. Това беше основната нишка в съдбата му — на нищо ценно не му бе позволено да остава в живота му.
Прозрачната ѝ кожа — тя сякаш сияеше, озарена от топлината на погледа му, — косата ѝ с цвят на озарено от слънцето жито, класическата северняшка правилност на чертите ѝ, всичко това носеше само намек за британското наследство на Шана. В нея нямаше нищо, което да напомня за него. Приличаше изцяло на истинския си баща.
Биологичният ѝ баща — поправи се Хари. — Аз съм истинският ѝ баща.
Той си спомни с копнеж за бутилката уиски върху нощното шкафче. Трябваше да я вземе със себе си. Малко вътрешен огън щеше да му се отрази добре; тези среднощни часове бяха плодородна почва за мисли, по-тъмни от нощта.
Понякога, когато гледаше Фейт, той не можеше да не се сеща за Ламорак — за Карл. Карл Шанкс: второкласен Актьор, дребна звезда, добре изглеждащ фехтовач с незначителни умения в магията, някогашен добър приятел на Хари. Любовник на Шана. Нейният издайник.