Слепият бог запрати тялото на Ма’елкот към лимузината, накара го да заудря с юмруци по посребрените прозорци; той изгаряше от нетърпение това познание да потече по заплетените пътища на сложното му съзнание.
— Детето! Стимуланти… инжекции… разтърсете я! Ударете я! — изрева Слепият бог през устата на Ма’елкот. — Събудете детето!
12.
Богинята усещаше стремително летящите надолу стотици бомбички, които вече се бяха спуснали под най-високо кръжащите в небесата ѝ орли. Не разполагаше с достатъчно време, за да действа прикрито, нито можеше да настрои тялото на Делиан така, както бе направила с Рейт; можеше да използва само уменията, с които разполагаше в момента.
Тя вля силата на Чамбарая в Обвивката на Делиан и я разшири така, че да обхване цялата Съдебна палата, цялата Анхана, да достигне отвъд златната матрица, която отрязваше града от Уинстъновите портали; превърна я в огромен купол, който обхвана земята на мили около града, и погълна всички бомбички.
Чувстваше всяка от тях — както и всеки щурмови катер и бронетранспортьор, който сипеше смърт в по-малки мащаби върху града. Почувства дори лимузината на далечния речен бряг, в която медицинският служител от Социалната полиция беше вкарал пластмасова тръбичка в гърлото на Фейт и сега методично изпомпваше съдържанието на стомаха ѝ — вода и храносмилателни сокове, които се изтичаха във воняща локва на покрития с килим под на лимузината, докато друг инжектира смесица от стимуланти в системата ѝ.
Богинята усещаше енергията, която обгръщаше всяка бомбичка, всеки турболет: проблясващата обвивка от трансмутативна енергия, която поддържаше във вътрешността си физическите закони на Земята. Изминаха няколко ценни секунди, докато тя проучваше тази енергия, позволявайки ѝ да шепне на съзнанието ѝ. Онова, което трябваше да направи, можеше да го направи само веднъж, и то мигновено: ако се забавеше, хаотичният граничен ефект щеше да предизвика същата онази детонация, която тя се опитваше да избегне.
След това пренастрои обвивката на Делиан по същия начин, както го беше направил той преди много дни в бялата стая в „Залагащия пришълец“, когато се беше включил към потока от енергия на грифоновия камък в ръката на Киърандел. Тя се докосна до тази енергия и я пое цялата.
Погълна всеки джаул, всеки ерг, всеки електронволт.
Това бе енергията, която Ма’елкот — самият той свръхчовешко същество, създадено така, че да пропуска през себе си енергии, които биха изпепелили всяка смъртно тяло — беше натрупвал и преобразувал в продължение на много часове; по-скоростното ѝ обработване би унищожило дори него. Това невъобразимо количество енергия богинята погълна за части от секундата. Трябваше да я прехвърли в определено място.
А за да стигне дотам, енергията трябваше да премине през Делиан.
13.
Делиан осъзнаваше всичко. Но сетивата му бяха нещо повече. Повече от свръхчовешки. Повече от трансцендентни. Той не се беше отдръпнал в нищото, а беше пропуснал богинята да потече през него. Беше останал в съзнание.
И сега чувстваше как мозъкът му започва да кипи.
Кипенето бе резултат от избухването на гама и рентгенова радиация в пинеалната му жлеза; гръбначномозъчната му течност прегря и приблизително след 10–4 секунди, когато високоенергийните фотони йонизират тъканите му, мозъкът му, черепът и цялото му тяло щяха да се изпарят в облак плазма.
И той можеше да почувства всичко това, защото мислеше, грубо казано, със скоростта на светлината.
В предпоследната десетохилядна от секундата от живота си той използва силата на реката, за да открие Рейт, който седеше облегнат на една стена в тъмна стая, пропита с вонята на кръв. Делиан отдели част от енергията, която бушуваше в него, и я използва, за да огъне за части от секундата пространството и времето и да свърже мястото, където се намираше, с тъмния, опръскан с кръв коридор.
И той остави меча там.
В последната десетохилядна от секундата той се замисли за баща си, който бе останал в Малмьо, и за майка си, която бе починала преди много години. За човешките си братя и сестри. За Т’фарел Гарвановия перчем и Живия дворец, за Киърандел и Тъп.
За Торонел и Каин.
Сбогува се с тях и използва последните остатъци от волята си, за да трансформира радиацията, която го убиваше.
Превърна себе си в светлина.
14.
Социалният полицай, който летеше зад щурвала на водещия турболет, разполагаше само с един миг, за да разбере, че компютърно контролирания полет вече не реагира на командите му; след това всяка молекулярна логическа верига в машината претърпя спонтанен квантов разпад и турболетът се преметна като лист хартия, разбивайки се в стената на Стария град, точно под Първата кула. Стената издържа. Колата — не.