Застаналият на брега на Великия Чамбайген Ма’елкот избухна гневно, когато работещите турбини на лимузината угаснаха.
Екипажът на „Дева“ AAB-24 разполагаше с няколко минути, за да наблюдава как земята ги приближава.
Щурмовите катери падаха един по един от небето над Анхана и се разбиваха в сградите, улиците и реката. Бронетранспортьорите просто спряха на място, след като електрониката им угасна; екраните им потъмняха и куличките им застинаха на място.
И всички оцелели войници в Стария град, сопита и анханци, всички първородни и дървесни духове, каменари и огрило, тролове и огрета — всяко живо същество — спряха и зяпнаха с благоговение.
Покривът на Съдебната палата разцъфна като роза, чиито листа се разтварят пред слънцето.
От вътрешността ѝ изригна вертикална колона от чиста бяла светлина с размерите на двореца „Колхари“. Тя се издигна към небето с гръмотевичен рев, като не спираше да се разширява, а въздухът около нея се нажежи до бяло. Стена от пламъци скри убийствения блясък от колоната, спасявайки зрителите от изгаряния и слепота.
Съдебната палата се стопи като снежен замък в пещ.
Няколко секунди по-късно няколкостотин ракети с обеднен уран, покриващи площ от над сто квадратни километра, започнаха да падат, запазвайки правилния си строй; удряха се в земята и отскачаха настрани.
15.
Господи, как вони тук.
Единият ми крак се намира в локва със зърнестата консистенция на съсирена кръв. Мога да помоля Рейт да го премести, но защо да си правя труда? Извъртам главата си настрани и го поглеждам. Той седи с притиснати към гърдите колене, прегърнал ги е и се взира в стената.
Между нас на студения мръсен под лежи Косал.
Рейт не е точно човекът, с когото бих искал да прекарам последните няколко секунди от живота си, но пък никой не ми е обещавал, че ще имам право на избор. Затова ще си седя тук, в този непознат коридор с труповете на непознати. Устройва ме напълно. Точно тук, до меча. Защото, ако ще умирам, искам да бъда със съпругата ми.
Какво нещо е този меч! Все още го усещам как се плъзва под пъпа ми. Все още чувствам в зъбите си жуженето му, когато преряза гръбнака ми. Мечът на Бърн. Мечът на Ламорак.
Интересно откъде ли го е намерил Ламорак преди толкова много години? Дали е чувствал в ръцете си тежестта на бъдещето си? Този меч съсипа кариерата ми; отне живота на Шана. Косал е единственото, което ми остана от нея.
Което е останало от всички ни.
Той премина от Ламорак в Бърн, после в Рейт, в Делиан…
В мен.
За всеки от нас той представляваше нещо различно и въпреки това все същото. Както се изрази Крис за цялата тая тъпотия с Острието на Тишал: това е ножът, който разсича всичко. Той лежи на напукания дървен под между мен и Рейт и там му е мястото. И нашето място е тук: от двете страни на острието, което разсича всичко, в очакване на края на света.
Толкова много болка…
Толкова много омраза…
Всичко между нас ни разделя като този меч и въпреки това ние отново сме тук, заедно. Всъщност не ни е останал никой друг. Няма с кого другиго да споделя този момент. Няма с кого другиго просто да седя, да чакам и да се чувствам добре.
— Навън нещо утихна — мърморя аз. — Дали всичко е приключило?
Рейт свива рамене и извръща лицето си настрани.
Да.
Поглеждам към меча. Страхувам се да го докосна. Сигурно разбирам какво означава да се появи от нищото и да падне между нас.
Това е Крис, който се прощава с нас.
Когато за пръв път го видях, надвесен над мен в тренировъчната зала, на лицето си носеше онази глупава маска на луд учен, и аз веднага разбрах, че това момче ще създаде доста грижи. Колко изненадан бях, колко съкрушен, когато се върнах на Земята след прекараните в свободен режим в Отвъдие години и ми казаха, че Крис не е оцелял…
Сигурно тогава съм го оплакал, защото точно сега единственото, което изпитвам, е благодарност. Какъв късметлия съм бил да познавам такъв човек. Един Крис Хансен струва колкото цяла камара Колбърговци, Марк Виловци, Величества и Ламораци и всички останали тъпанари, които плуват в моя басейн. Ще ми се Шана да го беше познавала — наистина, когато и двамата бяха още хора. Мисля, че щеше да го хареса.
Дори повече: щеше да му се възхищава.