Рейт не си хаби думите напразно.
— Ма’елкот?
— Слепият бог. Същата работа.
Той се мръщи неуверено.
— Мислиш ли, че ще спази думата си?
Взимам меча и той оживява в ръката ми. Стискам дръжката му, докато острието не зазвучава в унисон със спомена ми: усещам жуженето му в зъбите ми.
— На кого му пука? — Извъртам Косал така, че острието му да улови слънчевите лъчи. — Аз няма да спазя моята.
Двайсет и пет
В деня, в който пророчеството се изпълни и промени, равнината на Мегидо13 се превърна в калдъръмена улица, Фимбулвинтер14 премина в огнена буря, и се събраха заедно всички отгласи и сенки на истината: Ахура Мазда15 и Ариман16, Сатаната и Яхве Саваот, Тор и Йормунганд17, Принцът на Хаоса и Възнесеният Ма’елкот.
Настъпи часът на битката за тъмния ангел и бога на прахта и пепелта. Небесата щяха да се продънят, земята щеше да се разцепи на две и парчетата им щяха да бъдат разнесени от ветровете на бездната. В каква нова форма щяха да се съединят парчетата от света, когато се съберат отново — за това спореха всички пророчества, сказания и легенди.
И всички те грешаха.
1.
Той се спуска от небесата по линията от кълбести буреносни облаци, наближаващи от изток; носи ги вятърът, който духа в тила ми.
Първо се появява лъскав хромно-черен метеор — лимузина „Мерцедес“, по-голяма от апартамента, в който съм израснал. Тя се спуска с гръмовен тътен, като далечно бучене на турбини. Но това не са турбини, а гръмотевици.
Кучият син ръси гръмотевици така, както другите си прочистват гърлото.
Лимузината се приземява на мястото между два мъртви бронетранспортьора на пресечката между Пътя на боговете и Пътя на измамниците. Облаците се раздуват, поглъщат небето и над руините пада мрак. Сред тях се отваря една-единствена цепнатина, през която прониква златистият лъч на есенното слънце.
През тази пукнатина, яхнал златистата светлина, пристига Ма’елкот в ореол от сила — Супермен в италиански костюм.
Около него се вихрят струи черен Поток — той е в центъра на плетеница от пулсиращи тъмни нишки, които се сплитат в дебели въжета, преди да изчезнат в невидима за очите ми посока.
Макар че някои от тях мога да проследя. Някои от най-дебелите въжета са свързани с мен.
Моята собствена плетеница създава фантастична паяжина около мен, сложна и плътна, непроницаема, но аз някак си успявам да виждам през нея; предполагам, че в това има логика, защото не я виждам с очите си.
Той се движи като танцьор, леко и със съвършен баланс, позирайки в слънчевия си ореол. Топлият сивкавокафяв цвят на костюма „Армани“ идеално допълва порутените овъглени каменни блокове, които са задръстили улицата. Ха. Пуснал си е брада.
Е, аз също.
Очите му ме откриват в отсамния край на Пътя на боговете и електрическият му поглед ме пронизва като амфетаминова инжекция; вълна от топлина тръгва от тила ми и преминава през цялото ми тяло, чак до пръстите на ръцете и краката.
Той се усмихва ослепително.
Посяга към тила си и развързва косата си; тя се спуска по раменете му на озарени от слънцето вълни. Развърта рамене като борец и облаците се разделят: над главата му като цвете разцъфва безкрайна синева. Облаците се пръсват във всички посоки и напускат очертанията на града, сякаш бягат от сърцевината на всички неща, които представлява Ма’елкот.
Той носи със себе си своя собствена пролет, черпейки живот от опустошената земя на града; над руините се извиват яркочервени, кафяви и златисти фиданки, които се обръщат към слънчевото му присъствие. Социалната полиция, дворцовите рицари и добрата стара анханска пехота се измъкват изпод натрупаните отломъци, помагат си един на друг, дори ранените, дори умиращите, за да могат да се изправят и след това да коленичат в благоговение пред завърналия се Бог.
И в това има нещо съдбовно.
Защото в известен смисъл аз винаги съм бил тук.
Винаги съм седял сред руините на Финансовия квартал, загледан към Пътя на боговете над окървавените развалини на Стария град, кацнал на един изкорубен щурмови катер, усещайки студената стомана на Косал върху коленете ми. Разкъсаният титанов корпус непрекъснато поскръцва и свисти, докато изстива под задника ми. На няколкостотин ярда вляво от мен винаги е зеела димящата пропаст, където някога се беше издигала Съдебната палата, обградена от извънземен пейзаж от кратери и шлака от разтопени сгради; дори хилядолетната каменна стена на Стария град е клюмнала към реката в термална верига като размекнатия ръб на восъчна свещ.
14
В скандинавската митология — три последователни зими, в които снегът вали от всички страни и няма други сезони; прелюдия към Рагнарьок. — Б.пр.
17
Едно от децата на Локи и великанката Ангрбода. Чудовищна морска змия, обвиваща с тялото си цялата земя. — Б.пр.