Бащата на детето ѝ.
Ламорак беше предал Шана и Хари; Хари го беше предал на свой ред. Беше го оставил на мъчителите.
Беше го убил със собствената си ръка.
Дори сега, повече от шест години по-късно, беше достатъчно само да затвори очите си и да се замисли за миг и всичко се връщаше отново: как лежи на пясъка на арената с Косал, забит в корема му, над него се е надвесил Ма’елкот, а до него е проснат Ламорак. Сълзите на Шана капят по лицето му като първите капки на пролетен дъжд. Чувства как всичко започва да вибрира — от прекъснатия му гръбнак до зъбите, — когато хваща дръжката на Косал, за да активира магията на всепоразяващото му острие.
Можеше да усети как главата на Ламорак се отделя от тялото му с дрезгавото хрррт на откъсваща се от книга страница, когато притиска острието на Косал към шията на предателя.
Така е по-добре, помисли си той. Тази мисъл го спохождаше всеки път, когато се сещаше чие дете отглежда; всеки път си напомняше, че във вените на Фейт не тече кръвта на Майкълсън. Също като Томас Пейн, и Дънкан обичаше да напомня, че добродетелите не се наследяват; но същото важеше и за пороците.
Лудостта, от друга страна, се предава по наследство.
За миг се зачуди дали да не я събуди — една сънена усмивка на дъщеря му щеше да прогони всички тъмни сенки в главата му, — но знаеше, че няма да го направи. Никога не го правеше. Нямаше да си позволи да използва Фейт като лекарство против лошите си настроения.
След един последен, изпълнен с копнеж поглед към леко повдигащите се гърди той подкара Роувър по коридора към кабинета си. Когато черната тъга обхващаше сърцето му, единственото, което му оставаше, бе работата.
Но първо…
Той сви към банята за гости, която се намираше до кабинета. Облегалките на Роувър се прибраха, за да може да се прехвърли върху тоалетната чиния, използвайки вградения в стената парапет. Панталонът на пижамата му се закопчаваше на кръста с велкро, за да не се налага да го сваля, а просто да го остави да се свлече. Четирицифреният код, вкаран в апарата, който висеше на ремък върху облегалката на Роувър, изключи байпаса му и едно натискане на бутона го рестартира.
Докато софтуерът, който му позволяваше да върви, се презареждаше, докато краката му потрепваха и подритваха, докато червата и пикочният му мехур спазматично се освобождаваха от съдържанието си, Хари Майкълсън — който някога бе Каин — стисна зъби и очи, за да не потекат познатите сълзи на тайното му унижение. Защо не мога да се събудя? Моля те, Господи… или който там ме слуша. Само това искам. Само това искам.
Искам да се събудя.
3.
Хари се затътри обратно по коридора, олюлявайки се леко. Колкото и да беше добър байпасът, той никога нямаше да може да се сравнява със здрав гръбнак; до края на дните си Хари щеше да управлява краката си с дистанционно, сякаш бяха нечии чужди. До края на живота си щеше да бъде неподвижен от кръста надолу: вдървено, наполовина механично копие на Каин.
А сега, попита го среднощната студенина на празния коридор, как смята да живее с това?
Така, както живея с всичко останало — скръцна със зъби той за хиляден път или може би за милионен. — Ще се справя. Просто ще се справя, по дяволите.
Роувър го следваше безшумно; сензорите за движение на количката ѝ позволяваха да следва стопанина си на разстояние от точно две крачки, леко вляво. Когато Хари влезе в кабинета си, тя остана в коридора, притихнала до вратата. С въздишка на облекчение той се отпусна в напълненото с гел полипропиленово кресло — което му беше най-удобно — и облегна глава върху дланите си. Чувстваше се изпразнен, но същевременно и някак неприятно запълнен и плашещо крехък, сякаш червата му бяха натъпкани с яйчени черупки.
Той разтърка очите си и погледна към часовника, който мигаше върху вградения в бюрото екран: три часът и четиридесет минути. Стомахът му се сгърчи и изригна към гърлото му сок с вкус на вкиснало уиски. Хари отново преглътна и се намръщи на останалия в устата си неприятен вкус. Може би малко кафе щеше да помогне? Може би животът му изглеждаше толкова противен точно заради умората и познатия махмурлук?
За миг се изкуши да се обади на Тан’елкот в Екзозеума. Тази вечер би изтърпял дори разговор с врага — а Тан’елкот трудно можеше да се определи като такъв, не и след всичките тези години. И двамата си бяха причинили неща, които не можеха да бъдат простени — Хари доброволно си признаваше, че бе сторил повече зло, отколкото бе понесъл, — но това като че ли нямаше значение.