Изпращам тънка нишка черен Поток през байпаса ми и се изправям на крака.
Той млъква и присвива очи.
— Научил си нов номер — мърмори одобрително той. — Добре, ела при мен; нека да се срещнем лице в лице, като мъже, за да ми предадеш меча. Аплодирам усета ти за тържественост: по-скоро като Грант и Лий при Апоматокс, отколкото Брут в нозете на Ант…
Насочвам Косал към гърдите му.
— Много дрънкаш.
Той спира и криви лице, сякаш е вкусил нещо кисело; мрази да го прекъсват, когато реши да се прави на много умен.
Оголвам зъби.
— И двамата с теб знаем какво става тук и че то няма нищо общо с капитулацията.
Широката театрална усмивка избледнява и се изтегля към ъгълчетата на устата му, превръщайки се в откровено задоволство; краката му се разкрачват, заемайки по-стабилна поза, докато той се подготвя за боя с мен; раменете му леко се отпускат и като че ли стават по-широки, изпъквайки като буци под костюма.
Фантазменият образ на Фейт, завързана към седалката на Роувър, се разпада на вихър от прах, който проблясва под слънцето.
— Да — отвръща той.
— Тогава си затваряй устата и да започваме.
Той разперва ръце.
— Хайде тогава.
— Да.
6.
Рейт бързо избута количката на момичето до първата уличка, водеща на север от Пътя на боговете, след което се затича, тикайки я напред по неравния път толкова бързо, колкото смееше. Момичето висеше отпуснато върху ремъците в полусъзнание. Макар силите да го напускаха бързо, той все още успяваше да върви, облягайки се на количката, а и не им оставаше още много път.
Под слънчевите лъчи изникна срутената сграда; клюмналият втори етаж хвърляше дълбока сянка, в която Орбек чакаше заедно с още двама първородни, лечители от „Залагащия пришълец“. Рейт избута със залитане количката до тях и спря, дишайки тежко.
— Те… съгласиха ли се? — изхриптя той. Първородните изобщо не му се доверяваха, което бе напълно естествено, предвид отношенията между Първия народ и Манастирите; едва бе успял да ги убеди да изчакат и да поговорят с Орбек. — Ще помогнат ли? Изпратиха ли…
— Всичко, което каза, монахо — прекъсна го Орбек, ухилвайки се иззад бивните си. „Монахо“ прозвуча като ругатня.
Рейт не ѝ обърна внимание.
— А мрежата?
Орбек кимна.
— Идва.
Първородните лечители приклекнаха край Фейт и започнаха да я преглеждат, без да я докосват. Лицата им се озариха от сляпа безизразна болка, каквато би показал човек, който е намерил умиращо кученце.
— Няма време — каза Рейт и залитна. Само количката успя да му помогне да се задържи изправен. — Вече се случва… в този момент. Случва се.
— Да. — Усмивката на Орбек се разшири и той помръдна единия си бивник, сочейки към уличката; четири дървесни духчета се носеха към тях бързо като врабчета, разперили помежду си една от сребристите противомагически мрежи на Киърандел. — И още как, мамка му.
7.
Застанали сме един срещу друг в безкрайното „сега“.
По дължината на улицата са се наредили хора, които примижават под лъчите на обедното слънце.
Сценарият е познат и на двама ни. Ролите ни са изсечени в камъка на легендите още преди векове. Стрелците. Самураите. Зоро и губернаторът. Робин Худ и сър Гай от Гизбърн.
Не; най-точно ще бъде Леонид при Термопилите.
Ролан при Ронсевалския проход.
Защото Ма’елкот е лицето на десет милиона души, които са дошли да ме смажат, и ето ме, стоя тук начело на моя малък отряд: Рейт; Фейт; Шана и Палас Рил, и богинята; Хари и всички останали мъже, които някога съм бил. Те ме избраха за свой защитник.
Делиан и Крис са застанали зад едното ми рамо.
Татко зад другото.
Те ме направиха достоен за тази чест.
Спокоен и подготвен, Ма’елкот очаква да започна Обиколката: бавните, отмерени крачки на изправените един срещу друг противници, които се подготвят психически за смъртен бой. Той знае, че Обиколка ще има; знае, че дълбоко уважавам традициите.
Очаква някой номер; очаква да се нахвърля срещу него, преди да е направил своя ход. Предишния път го бях хванал неподготвен и втори път няма да направи тази грешка. От разстояние сто ярда мога да го улуча единствено с магия или пистолет, неговият Щит ще се справи и с двете.
По нервите на стисналата Косал ръка пробягва заряд и по вените ми се разлива чувство за мъчителна загуба. Очите на Ма’елкот се разширяват, после се присвиват и той кимва с одобрителна усмивка.