— Какво стана? — пита ме със спокоен глас, сякаш въпросът му е от чисто академично естество. — Как разкъса връзката ни? Да не си хвърлил някоя от онези твои сребърни мрежи върху Фейт? Като онази, която използва последния път?
Не му отговарям, но и не е необходимо.
Силата пламти около него.
Сега и двамата, Палас и аз, притежаваме цялата мощ на реката. Ма’елкот притежава силата на милионите си богомолци, плюс всичко, което Слепият бог изпомпва в него.
Лице в лице, един срещу друг…
Можем да разцепим планетата на две.
Армагедон. Рагнарьок. Залезът на боговете.
И той го очаква.
Винаги си е падал по тия Вагнерови глупости.
Седем години ме е изучавал. Изучавал е Палас. Разполагал е с достатъчно време, за да впрегне свръхчовешката си интелигентност в разгадаването на всички възможни комбинации от нейните сили, моите умения, нашите тактики. Знам, че ме наблюдава в ментално зрение, търсейки намек за това каква сила ще почерпя и какво възнамерявам да правя с нея. Невъзможно е да го изненадам.
Затова дори не се опитвам.
Вдигам Косал и го обръщам с плоската страна към него с поздрава на фехтовачите. Той ми отвръща с ироничен поклон.
— Винаги съм знаел, че ще стигнем дотук, Каин. Ние сме естествени врагове, ти и аз; затова те обичах толкова много.
Вместо да наклоня острието надясно — каквато е традиционната реакция при отвръщане на поздрав, — аз го вдигам над главата си, бързо, но не припряно.
В някои от японските бойни изкуства има едно правило, което се превежда като подходяща скорост. Това е един от най-трудните елементи за усвояване. Да се движиш с подходящата скорост, означава да действаш достатъчно бавно, за да не активираш защитните рефлекси на противника си и той да не усети, че го нападаш; така че да не потрепне, дори да не се почувства застрашен. Милионите години Дарвинова еволюция са ни оставили наследството да приемаме всички резки движения като възможна заплаха. От друга страна, не трябва да оставяш време на противника си да помисли: „Хей, чакай малко — ако тази ръка се приближи още малко, той може да се опита да ме нарани с нея.“ Това е деликатен баланс; подходящата скорост варира според ситуацията и психиката на противника ти.
Ако се провалиш — краткият път към земята на наистина мъртвите ти сигурен.
Затова, докато той все още се намира на стотина ярда от мен, гледа как мечът блести под слънчевата светлина и продължава да говори: „Винаги ми е вървяло на…“, аз извивам черния Поток, с който захранвам меча, по такъв начин, че да накара десния ми крак да направи една дълга крачка.
Което дава сигнал на призрака на мъртвата ми съпруга, намиращ се в меча, да използва енергията, която вливам в него, за да свие пространството по нейния начин, с който изминава по седем левги за една крачка; така отломките, върху които съм застанал, и калдъръма под краката на Ма’елкот се оказват на разстояние от една крачка и кракът, който вдигам на Пътя на благородниците, стъпва на по-малко от метър от обувките му марка „Гучи“, а мечът, който съм вдигнал над главата ми, се спуска право към ключицата му, докато аз с цялата тежест на тялото ми го притискам към Щита.
Ма’елкот завършва безизразно: …врагове, след което и двамата установяваме, че когато острието му е захранвано от черния Поток, Косал наистина може да реже всичко, включително Щитове.
Включително богове, облечени в костюми „Армани“.
8.
Очите на Ма’елкот се разтварят широко и той мърда беззвучно устни, а аз продължавам да натискам, докато острието не излиза от тялото някъде над бедрената му кост.
Залитам — проклет байпас, проклети крака, — но успявам да възстановя равновесието си и да отстъпя назад. Искам да гледам тази част.
Бавно и величествено, като масивна лавина в Алпите, главата му, дясното рамо и половината от торса му се плъзват встрани от другата половина по обливан от ален фонтан склон. Краката му остават на мястото си за около секунда-две, празните му черва и потрепващите органи са почти неразпознаваеми от тази страна и знаете ли какво?
Той не смърди.
Миризмата напомня на прясна говежда кайма от местната месарница. Никога не съм се замислял върху това: тъй като той не се е хранил от около петнайсетина години, значи през цялото време съм бъркал за него.