Той станал светът.
Но това не бил светът, за който копнеел Слепият бог.
Влиянието на Слепия бог върху Ма’елкот било чисто физическо: функция на мислопредавателя, имплантиран в черепа му, който бил останал във физическото тяло на Ма’елкот. И макар в определен смисъл той да бил колективен разум, какъвто е Слепият бог, в по-широк смисъл той винаги си е оставал човек; и този човек бил най-вече творец и не можел да понесе мисълта да унищожи нещо толкова красиво.
С помощта на обединената сила на човешките му последователи и на Чамбарая той успял да проектира шаблона си върху матрицата на Световния разум. След това се разделил от реката и влял волята Си във великата симфония, която е Т’налдион — самата Родина.
Докосването му било елегантно; той свалил трансферния щит — силата, блокираща Уинстъновия трансфер до Анхана — и го разпънал над целия свят. В тази частица от секундата всички предавания от Актьорите в Отвъдие прекъснали.
В следващата частица от секундата Той изпял нова нотка в Песента на Родината. Нито Каин, нито аз бихме могли разбираемо да обясним въздействието ѝ. Може да се каже, че той леко променил местните физични закони.
И направил Слепия бог неправдоподобен.
Изключително неправдоподобен: чак до квантово ниво.
Малката част от Слепия бог, протегнала се до Отвъдие, се разпаднала, а останките ѝ се пръснали във фонтан от въгленочерни късове. Останалото се сгърчило като срязан с нож червей обратно в гнездото си, за да ближе раните си, обзето от мрачни мисли.
Социалната полиция в Анхана почувствала разликата като вълна от паника, истинска, древна паника: сляп ужас от това, че си се изгубил и си съвсем сам в тъмна гора през нощта, в лапите на нейния нечовешки бог. Мнозина пищели; всички се гърчели и олюлявали; повечето побягнали; а някои стреляли с оръжията си във въздуха или един срещу друг.
Някои насочили оръжията си срещу Каин, който бил коленичил на Пътя на боговете; други срещу лимузината; трети срещу всяка мишена, която можели да открият. Всички те умрели, преди да успеят да натиснат спусъка.
Някои от социалните полицаи все още са живи. Не съм решил какво да правя с тях.
Засега са затворени в Ямата.
Когато Каин завърши разказа си за края на света, аз бях поразен от иронията на съдбата.
— Направил си го бог. Преобразил си го и той се е възнесъл. В Деня на Възнесението.
— Да.
— Взел си измислицата за Каин и Ма’елкот и си я превърнал в действителност.
— Измислицата — отвърна Каин — е доста хлъзгава концепция.
— Победил си врага си, като си изпълнил най-съкровеното му желание.
Каин сви рамене.
— Не съм сигурен дали враг е правилната дума — въздъхна той. — Нашите отношения са… сложни.
— Едно нещо не разбирам. Как аз се озовах тук? Защо съм жив? Какво общо има всичко това с мен?
Тогава усмивката му посърна и той погледна към дланите си. Сплете пръсти и изпука кокалчетата им в бърза последователност.
— Това е друга история.
3.
Новата му история започнала няколко дни след края на света: след като събрали стотиците, хиляди трупове, след като били изкопани гробовете и запалени кладите. Започнала на носа на Стария град: купчина от камъни, която някога бе представлявала Шестата кула, издигаща се над вдадения в реката пясъчен бряг. Каин стоял на пясъка, вдигнал дъщеря си на ръце, а горе, от купчината камъни, го наблюдавала почетната стража, съставена изцяло от оцелели дворцови рицари.
Но аз няма да ви описвам историята, която ми разказа той; онази, която ме интересува повече, е моята собствена. Неговият дар за мен, уредът, който нарича Огледалото на Каин, по-късно ми позволи сам да наблюдавам събитията, които ми описа той. Макар че ги видях през неговите очи, за мен е важно как аз ще разкажа историята.
Тя започва така:
Едната му ръка бе обгърнала Фейт през раменете. Тя го беше прегърнала през врата и беше опряла чело в ямката над ключицата. Момичето беше увито в бял шал с пискюли, знак на траур по обичаите на Анхана; Каин носеше нова туника и панталон от кожа, привързан с тънко въже, и ниски меки ботуши.
Той вдигна Косал така, че острието му да отрази лъчите на изгряващото слънце, докато се прощаваше със съпругата си.
Няма да ви преразказвам какви думи си размениха тримата. Уредът — който лежи на бюрото ми, докато пиша това — не ми показва всичко, но това, което виждам, е повече, отколкото мога да понеса. Ще кажа само, че сбогуването им бе кратко и интимно. Подробностите ще разкаже Каин, ако реши да го направи; всеки, който проявява интерес към тях, трябва да попита лично него.