Предполагам, че Каин и правосъдието никога не са имали кой знае какво общо.
На мен обаче сърцето ми се свива всеки път, когато преглеждам тази част от записа. Този кратер, тази покрита с разтопена шлака дупка в сърцето на града, е дело на моите ръце.
Аз умрях там, докато я създавах.
Не ми е лесно да я гледам.
Сега, докато пиша тези редове, вече няколко седмици съм размишлявал над това какво е да си мъртъв. Не е лесно да се мисли за такова нещо.
Каин е имал на разположение седем години.
Записът е запазил само смесица от емоции, които са се променили и преплели дотолкова, че единственото, което се усеща от тях, е смазващата им сила; дори няма да гадая за какво си е мислил Каин, докато е прекосявал Моста на кралете и е видял за пръв път със собствените си очи Катедралата на Възнесението.
6.
Той я беше виждал стотици пъти, ако не и хиляди, през очите на Актьорите от Студията, но усещането от това да се види на живо, не можеше да се предаде с никакво симкресло. Катедралата се извисяваше над него, закриваща половината небе; титанически свод от снежнобял мрамор, най-високата сграда в Анхана, надвишаваща дори оцелялата кула на двореца „Колхари“. Нямаше нито прави линии, нито остри ъгли; извивките във фасадата създаваха зрителната измама, че е по-огромна, отколкото е в действителност. Изгледът засенчваше дори реалното положение на нещата и стените бяха съвършено чисти — нито украса, нито орнаменти, които могат да загатнат за истинските мащаби на сградата.
Беше останала непокътната както от пожарите, така и от битките. Покрай нея или вътре в нея не растеше нито една тревичка, по девствените ѝ стени не се виеше бръшлян. Подовете ѝ бяха от камък, вратите — от желязо, таваните — от месинг. Тя дори не беше застрашителна; да влезеш в нея, означаваше да се окажеш смазан от собствената си незначителност.
Каин едва ѝ обръщаше внимание.
Той се приближаваше към нея, подсвирквайки си фалшиво, разсеяно; тези звуци бяха само някакъв призрак на мелодия. Овесени на въжета църковни прислужници чистеха фасадата на катедралата; макар че черното масло не беше засегнало стените, димът беше окадил блестящата им повърхност.
— Предполагам, че ще трябва да затвориш това място — промърмори Каин.
Защо да го правя? — отговори гласът в съзнанието му. — Ма’елкот още съществува — все още е покровител на Анханската империя и все още слуша молитвите на Децата си. Макар че той е само част от това, което Съм Аз, името Ма’елкот все още пасва на Неговата същност.
Има мнозина като него — Аз съм цял пантеон. Не разбра ли това? Палас Рил също е част от Мен като Ма’елкот; тя ще бъде покровителка на дивата природа, която толкова обича, и ще е застъпница на слабите и угнетените, както когато помагаше на бегълците…
— По дяволите, няма ли да млъкнеш? Ако знаех, че ще ми се наложи да слушам твоите дрънканици до края на дните си, щях да те оставя да ме убиеш.
Той се приближи до портата и един жрец с бяла роба под алено-златиста мантия му отвори.
— В името на Възнесения Ма’елкот това смирено Негово Дете приветства лорд Каин.
Каин направи гримаса, едва кимна в отговор на дълбокия поклон на жреца и премина. Жрецът извика подир него:
— Не желае ли лорд Каин придружител? Водач може би? Може ли това смирено Дете да ви укаже пътя?
— Сам ще си го намеря — отсече Каин и продължи да крачи нататък.
Нямаше затруднения в намирането на светилището. Седем години не са толкова дълъг срок, че да се изтрият от паметта му дори най-незначителните подробности. Той познаваше светилището много добре — беше умрял там.
Катедралата на Възнесението беше издигната около Стадиона на победата.
Премина през дълъг тесен коридор и излезе под ослепителното слънце; арената все още си беше под открито небе и почти не се беше променила от онзи първи Ден на Възнесението. Той се спусна по ниските стъпала към парапета около арената и всеки път, когато гледам записа, ми се струва, че сякаш всеки момент ще скочи през перилата, за да се приземи върху пясъка.
Но той не го прави.
Вместо това въздъхва и виждам как лицето му става сурово. Оглежда се и минава покрай редиците със седалки. Когато стига до една от херцогските ложи — онази, която е принадлежала на покойния Тоа Сител, — сяда, обляга лакти на коленете си и се вторачва в арената.
За много, много дълго време.
И отново записът не съдържа монологване, няма никакъв намек за това какви са мислите му, само от време на време адреналинът ускорява пулса му и веднъж или два пъти го пробожда топлината на раждаща се сълза.