И без това нямаше да събуди огромния копелдак; Тан’елкот не беше спал от дванайсет или тринайсет години.
Не, мамка му. Не — каза си той. — Няма да го направя. Не и този път.
Разговорът с Тан’елкот щеше да го разсее само временно. Винаги ставаше така. Спокойствието, което Хари откриваше в компанията на другия мъж, не беше нищо повече от измама, просто дим и огледала. Нямаше да трае и час, след като се разделяха. Тук не се криеше никаква загадка; Хари не беше чак толкова заслепен, че да не разбира истинската причина да търси компанията на бившия император на Анхана: Тан’елкот е единственият жив човек, който се държеше с него така, сякаш той все още бе Каин.
Има още едно шибано нещо, с което трябва да приключа.
Той извъртя стола си към махагоновия рафт зад бюрото си и набра на пулта на кафемашината дванайсет дози юкатанско кафе. Машината зажужа съвсем незабележимо, колкото да му подскаже, че работи, докато отмерваше дозата зърна, мелеше ги и ги подправяше с канела. В каната закапа гъсто тъмно кафе, толкова силно, че само миризмата му бе достатъчна, за да започне да го освестява.
Докато чакаше каната да се напълни, той си играеше с клавиатурата на видеофона. Нямаше намерение да се обажда на някого или поне така си мислеше, но пръстите му сякаш предусещаха от какво има нужда: те въведоха един дълъг специфичен код.
Тъмният правоъгълник на екрана бавно започна да просветлява, наподобявайки мътно, облачно небе. Размазаното кафеникавокремаво петно постепенно се превърна в близък план на мъж с лице на бог. Вградените тонколони запулсираха в ритъма на речта; на думи, произнасяни от мек, топъл, невъзможно дълбок глас — глас, който не толкова се чуваше, колкото се чувстваше като подземна вибрация, предшественик на земетресение. Не беше нужно да се вслушва, за да разпознае думите; спомняше си ги ясно. Помнеше дори това небе и това лице.
Фигурата на Ма’елкот, очертана на фона на облаците, които бе призовал над Стадиона на победата, боботи със спокоен, утешаващ глас: Пусни го, Каин. Всичко е наред. Шшт. Лежи спокойно, отпусни се и го пусни…
Хари гледаше втренчено в стената на кабинета си, докато слушаше как гласът на Каин шепне от вградените тонколони в изкуствената реч на актьорското монологване.
*Майната му, няма да го пусна.*
*Никога не се предавай.*
*Никога.*
И той не се предаде. Продължи да се бори, всеки ден. Поне това дължеше на човека, който беше някога.
Хари въздъхна и неохотно нареди на екрана да се свърже със Студионет. Произнесе задължителните фрази, за да може Студионет да потвърди гласовия му отпечатък; миг по-късно от принтера му започнаха да излизат разпечатки на таблици с обновени данни. Той ги събра на снопче и ги прегледа. Хари изпитваше вродено недоверие към данни, които съществуваха само в електронен вариант в мрежата; може би защото бе израснал в сянката на Дънкановото налудничаво либертарианство.
Някога Хари бе притежавал обширна библиотека с невиртуални книги, със страници от истинска хартия и картонени корици — някои бяха от деветнайсети и двайсети век, с подвързани с кожа корици и с поръбени със злато страници. Винаги, когато бе възможно, Дънкан обучаваше Хари с помощта на книгите — колкото по-стари, толкова по-добре; той твърдеше, че не може да се вярва на нищо, отпечатано след Чумавите години.
— Печатните букви върху страниците — те са нещо, разбираш ли? Отпечатани веднъж, те са тук, в ръката ти. Повече не могат да бъдат променяни или редактирани, или цензурирани — ако го направят, ти ще видиш къде са били потъмнявани, изтривани или изрязани. Но електронният текст е поне донякъде въображаем; всеки може да го отвори и да го промени както си иска, за да угоди на политиката, която се провежда в момента. Не ми ли вярваш? Потърси в мрежата каквото и да е от Джон Лок. Потърси Ейбрахам Линкълн. Потърси Фридрих Ницше или Алистър Кроули. Сравни намереното с онова, което имаш в старите книги. Ще се научиш.
Тези книги отдавна вече ги нямаше, разбира се; стотици от тях, струващи хиляди марки, бяха продадени. Някои от тях, които имаха твърде деликатно съдържание, за да бъдат продадени — забранени творби на неличности като Шоу и Хайнлайн, и Пейн, — се намираха в запечатания трезор в имението Сангре де Кристо, което принадлежеше на патрона на Хари, Незаетия Марк Вило. Хари не можеше да държи подобни книги в къщата си, не и докато Дънкан беше тук.