Най-накрая той промърморва:
— Проблемът с хепиенда е, че никога нищо не свършва наистина.
Амин.
Нова дълга, много дълга пауза, през която Каин гледа в небето, сякаш се опитва да открие там образите на воюващи помежду си богове и богини; после насочва поглед към арената, някъде към самия ѝ център. Към олтара.
— А Ламорак? — пита той след известно време. — И тази торба с лайна ли е бог сега?
Разбира се.
— Исусе!
Не. По-скоро Юда. Ламорак ще бъде бог на предателите, ревнивците, всички, които таят в сърцата си грях и замислят тайни злодеяния. Отровителите. Наемните убийци.
— Страхотно — изсумтява Каин с горчивина. — Това сигурно е някакъв специален подарък за мен?
Не получава отговор.
— А Бърн?
Уви, не. Не нося Бърн в Мен. Колко жалко; от него би излязъл прекрасен бог на войната, не мислиш ли? Прилича на Арес в много отношения…
Сега Каин е този, който не намира отговор.
След малко той промърморва замислено:
— А Ханто Сърпа? Той… ти… започна кариерата си като некромант, нали? Бог на смъртта?
На красотата.
Каин изсумтява.
Иронично, нали? Един човек, толкова уродлив, че не можех да понасям да бъда него — но единствената му страст беше красотата. Дори и сега нищо друго не Го трогва.
Каин поклаща глава.
— Смотана работа. Имам предвид, че той е оригиналната ти личност, нали?
Ето защо Той е главният сред Нас, Каин.
— Главният? Богът на красотата?
Ако ми позволиш, ще отговоря с думите на Кийтс:
Каин се обляга назад в седалката, гледайки в небето и размишлявайки; мисля, че може и да е заспал за известно време, защото затваря очи, а когато ги отваря, сянката на стените на катедралата вече е започнала да се изкачва по източните трибуни.
Когато заговаря отново, звучи по-спокойно — почти умиротворено:
— Какви са тия глупости с „лорд Каин“? — пита той бавно.
Сухият глас му отвръща без колебание, сякаш не е имало никаква пауза:
Само нищожен жест на признателност. Моите Деца ще ти оказват честта да се обръщат така към теб до края на дните ти.
— Сложи край на шибаното нещо. Не искам да съм никакъв лорд. Аз съм Каин. Това е достатъчно.
Нова пауза. След малко:
Сигурно е така. Но как тогава да изразя колко силно те ценя — теб и това, което направи за Мен? Каква награда може да те удовлетвори?
— Можеш да ме оставиш на мира, мамка му.
О, Каин, нима някой от нас някога е бил способен да направи това?
Каин не отговаря.
Мога ли да ти предложа работа?
— Работа?
Какво ще кажеш да станеш, да речем, император?
— Господи Исусе, не! — възкликва Каин и избухва в смях. — На това ли му викаш награда?
Но на Империята ѝ е нужен владетел и мнозина биха сметнали неограниченото могъщество…
— Аз съм достатъчно могъщ — прекъсва го Каин. — Забрави ли?
След кратка пауза:
Вярно.
— Да ми натресеш работа, която не понасям? Направо съм очарован. Мамка му. Освен това винаги, когато работя за теб, това не свършва добре и за двама ни, нали?
Отново вярно. А какво ще кажеш за вечна младост?
Каин примигва смаяно.
— А можеш ли да го направиш?
Мога. В мига, в който двамата с Палас Рил Ме свързахте с реката, те опознах до съвършенство. Познавам те до последната молекула, Каин; до последния атом. Мога да сътворя за теб ново тяло, както Палас Рил беше започнала да прави за себе си. Мога да те направя отново двайсет и пет годишен — двайсет и пет годишен завинаги. Помисли си: няма да те болят бедрата и раменете, мускулите ти ще възвърнат младежката си гъвкавост… Мога да направя още повече: да ти дам свръхчовешка сила и бързина, раните ти да могат да заздравяват…
— Можеш да спреш дотук, чух достатъчно. Не, благодаря.
Това няма да е някакъв голем, Каин; пак ще си бъдеш ти. Нервната система на твоето ново тяло ще приеме съзнанието ти със същата охота, както това, в което си сега, може би дори с още по-голяма.
— Точно там е работата, че ще е по-добро.
Защо ти е да отхвърляш телесното съвършенство?