— Е, нали знаеш аз какво казвам: на света има два типа хора — онези, които казват неща като „На света има два типа хора“, и другите, които знаят, че първият тип са просто торби с лайна.
Изчака ме да осмисля думите му и аз му се усмихнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.
— Но това е доста сериозно — рече той. — Двуполюсните системи се сриват при допира с истинския свят. Лъжа или истина, вярно или грешно, добро или лошо — това е за математиците и философите. За теолозите. А навън, в истинския свят? Вярно, има овце, има и вълци — но има и овчари.
— Овчари — повторих аз.
Хари кимна.
— Да. Може би истинската ти задача е да пазиш хората като тях… — С леко кимване на главата той ми показа света отвъд прозореца — … от хората като мен.
Доста време размишлявах върху това и трябва да призная, че ми харесва как звучи.
Винаги се изненадвам, когато от устата му излизат такива думи; толкова е лесно да забравя, че е бил отгледан от бивш университетски професор — и то от автора на „Предания на Първия народ“. И това е достатъчно, за да ми напомни колко повърхностен и ограничен от кастови предразсъдъци си оставам след всичките тези години; нуждата ми да обяснявам дарбите му с произхода му. Може би като безсмъртен, някой ден ще надрасна себе си; относно това тая някакви надежди.
— А останалият свят? — попитах аз. — Кой ще защитава хората като теб?
— Вълците нямат нужда от защита — отвърна той. — Нуждаем се единствено от малко открити пространства — по-малко огради, по-малко бетон — и можем сами да се грижим за себе си.
— Овце, вълци и овчари — промърморих аз. Надигнах се и седнах в леглото, а Хари ми подаде един халат от толкова мека коприна, че едва го усетих. Увих го около раменете си и отидох до прозореца, възхищавайки се на правите ми, силни, здрави крака.
Погледнах към града, който хората бавно издигаха от пепелта.
— И освен това трябва да има мравки и орли, дървета, цветя и риба. Всяко нещо — с природата си; и колкото повече са те, толкова по-красив е светът.
— Касапи и пекари, че даже и свещари — изсумтя Каин, цитирайки стара броилка. — Това е просто някаква шибана метафора. Не задълбавай чак толкова в нея.
Кимнах.
— И императори. Наистина ли смяташ, че ще се справя, Хари? — Обърнах се с лице към него. — Наистина ли?
Каин ме погледна, присвивайки очи под светлината на залязващото слънце.
— През целия ми живот е имало само трима души, на които наистина съм вярвал — каза той. — Единият е баща ми. Другите двама си ти.
Думите му ме изгарят всеки път, когато гледам тази сцена в Огледалото на Каин; боли ме от жалост, която не мога да споделя с него. Никога няма да мога да му кажа колко съжалявам, че не може да включи съпругата си в тази малка компания. Много добре знам колко ще го нараня.
И през очите му се виждам как изричам:
— Добре. Мога да опитам. Просто… ми трябва време, за да свикна с тази мисъл.
— Няма много време — казва ми той. — Шибаната ти коронация започва след по-малко от час. Хайде, давай да те приготвим.
— Да — виждам се как му отговарям. — Хайде.
10.
Коронацията ми беше много величествена — по един несвързан, леко кошмарен начин. Пищността не ме интересува толкова, че да хабя мастилото си за подробни описания. Достатъчно е да кажа, че в Голямата зала на двореца „Колхари“ приех личните клетви за вярност на стотици благородници и владетели на Народите. Седях на изцапания с отрова Дъбов трон и се наблюдавах как приемам короната, изпаднал в онова замаяно състояние, в което едновременно съм и не съм себе си — преживяване, ужасяващо реално и същевременно толкова познато и успокояващо, колкото стотиците слушания на любимата приказка за лека нощ.
Все още не можех да повярвам, че това се случва.
Повярвах, когато от редовете на събралите се излезе Керисин Масал и се изкачи по стъпалата на подиума, коленичи пред мен и ми предложи митондиона, който бе носен от Краля на здрача. Поех го от ръцете му и приех прегръдката му, и не изкрещях от болка, и не рухнах пред трона.
Масал е баща на Финал — смелата, прекрасна Финал, моята спътница, която пронизах с меча си на урвата над рудниците на Трансдея. Баща на Куелиар — убитият водач на пратениците в Трънова клисура. Присъствието му тук ми разказа всичко, което можех да понеса, за съдбата на семейството и народа ми.
И въпреки това аз поех символа на моя Дом от ръцете му, изпитвайки единствено уважение към онова, което ми бе предложено и което приех. Едва тогава го осъзнах наистина; в онзи момент разбрах колко по-различен съм от онова, в което исках да се превърна.