Каин се беше опитал да ме накара да разбера, докато ми помагаше да облека церемониалното облекло.
— Истинският проблем с монархията като система на управление — ми каза той — е, че добродетелите не се наследяват. Затова, предполагам, Големият шеф е сметнал, че има по-добър план.
Аз бях подобрен.
Бях безсмъртен.
Имунизиран срещу болести, срещу остаряване, срещу всеки недъг, който засяга рода на смъртните. Сигурно е възможно да бъда убит, макар Каин да ми каза, че ако по някаква случайност бъда унищожен, силата, която аз наричам Т’налдион — Родината, — ще ме пресъздаде отново такъв, какъвто съм в този момент.
Не мисля, че това ме промени особено; да се измени същинската ми природа, би обезсмислило самата идея за жив владетел. Със същия успех властта би могла да се предаде на книга от безкръвни закони; да се назначат роботи за съдии, които раздават правосъдие според програмата си, неспособни да наказват, неспособни да амнистират — което всъщност не е никакво правосъдие.
Правосъдието е възможно само когато е специфично за отделните случаи.
Очевидно съм си същият, с изключение на скритата връзка с пулса на Родината — постоянен извор на сила, без която не мога да живея. Само когато докосвам този жив свят вътре в мен, аз мога да понеса болката на всички животи, които са си отишли преди мен. Без нея страданията им биха ме съкрушили; нямам никакви съмнения, че бих полудял, бих прогонил от себе си всички страдалци и бих завършил като крал шут в двор от щастливи идиоти. Ако е възможно да се събере двор от такива идиоти.
На света има толкова малко щастливи хора.
11.
Мнозина застанаха пред мен на следващия ден, по време на аудиенцията ми; ще спомена само онези, които са част от тази история. Няма да се опитвам да спазвам реда на появата им; установявам, че не мога дори да си спомня кой беше първи и кой дойде след това.
Киърандел дойде да ходатайства от свое име за отсъстващия бивш Херцог Тоа В’Лич; никой не го беше виждал, откакто напусна Съдебната палата в нощта преди битката. Аз потвърдих решението на покойния Патриарх да бъде лишен от титлата си, макар че отмених заповедта за неговия арест и екзекуция, и го осъдих единствено на изгнание. Както Томи беше казал някога, единствената основателна причина да бъде убит човек, е заради нещо, което се кани да направи. Заплахата, която той представляваше за Империята, беше символична: омразата на Народите, които бе преследвал в името на Църквата, и отмъщението на семействата на жертвите. Империята не биваше да гледа на действията му през пръсти.
— Но това е единственият дом, който е познавал — умоляваше ме Киърандел, коленичила на стълбите пред Дъбовия трон. Беше облечена в траурно бяло и лицето ѝ бе изцапано с черна пепел. — Изгнанието е равносилно на смъртна присъда. Той не е лош човек…
— Няма значение дали е добър, или лош — отвърнах тихо аз. — И тази присъда е по-мека, отколкото заслужава.
— Но амнистията…
— Не се прилага в неговия случай. — Бях издал обща амнистия за престъпленията, извършени по време на епидемията; невъзможно беше да се определи кой за какво бе виновен, когато малцина можеха да отговарят за действията си. — Престъпленията, заради които Лич е прогонен, са извършени, преди да се разпространи болестта.
— Той е приятел на Каин… помогна му, освободи го от килията му… — Гласът ѝ се снижи до шепот.
— И точно Каин го пощади от екзекуция. Направи онова, което самият Лич отказа — помоли се за живота на приятел. Затова присъдата е изгнание, а не смърт.
Киърандел наведе глава и гърдите ми се изпълниха с болката ѝ. Разбирах я твърде добре. Тя бе дошла да ме моли за него не защото той го заслужаваше, а защото го познаваше. Лич бе единственото нещо от предишния ѝ живот, което все още се надяваше, че може да спаси; тя търсеше надеждна скала, за която да се закотви в празния океан на своя живот, дори това да бе скалата, която бе разбила живота ѝ.
Никога не съм бил способен да реша дали е по-добре да позволя на подобни лъжливи надежди да бъдат запазени, или да ги задуша още в зародиш.
— А какво ще бъде моето наказание? — попита тя.
Без моето прехвърляне, което ми разкри сърцето ѝ, въпросът ѝ щеше да ме обърка, защото — далеч от мисълта да я наказвам — аз я бях обявил за Приятел на Трона; тя бе един от малцината истински герои в тази история с чисто сърце и беше силна, непоколебима защитничка на хората си. Знаех какво иска и от какво се нуждае и бях наясно, че тези две неща почти не съвпадаха.