Който беше наранил внучката ѝ.
Предполагам, че новият свят беше преобразил и съществото, което някога бе Артуро Колбърг. Сигурно е било безкрайно изненадано, когато Ейвъри Шанкс се бе нахвърлила върху него с юмруци, ритници и нокти. Едва ли е предполагало, че в една разнебитена, грохнала възрастна жена може да се пробуди такава ярост. Няма как да е знаело колко сила се е събрала в ръцете и краката на седемдесетгодишната Ейвъри Шанкс, която пет дни в седмицата играеше тенис. Никога не би предположило, че тази жена е прекарала хиляди часове, преглеждайки записаните приключения не само на сина си, но и на Каин, най-заклетия ѝ враг. Макар тялото ѝ да нямаше тренираните рефлекси на воин, тя бе натрупала значителни теоретични знания за ръкопашния бой и отдавна бе преминала онази граница на гнусливостта, която въздържа повечето хора от извършването на убийство.
Нямало е как да знае, че на Ейвъри Шанкс всъщност ѝ харесва вкусът на кръвта.
Затова, когато острите ѝ зъби се бяха впили в шията му, пробивайки кожата, за да разкъсат шийната му вена, тя не се беше спряла, а обляна в кръвта на своя противник, бе продължила да гризе все по-надълбоко, докато не бе разкъсала заедно с мускулите и сънната му артерия.
Сигурно е било абсолютно изненадано, когато е умряло.
Всичко това го разбрах от мигновеното ми прехвърляне. Изгледах я със същото предпазливо уважение, което пазех за Каин — признанието, че се намирам в присъствието на роден убиец.
— Всички, които познават внучката ви, ѝ желаят само доброто — казах ѝ аз. — Ние решихме, че за нея е най-добре да остане под ваше попечителство; и за тази цел ви давам титлата графиня на Лирисан — земите ще владеете като васал на лейди Фейт — и ви назначавам за Наместник на всички земи и владения на маркизата до нейното пълнолетие.
— Графиня? — рече тя. Наблюдавах я как опитва на вкус титлата и открива, че доста ѝ харесва.
Което беше добре. Тя нямаше да се върне на Земята и беше аристократка до мозъка на костите си. Признавам, че го направих, воден от мисълта за интересите на Империята; предаването на управлението на бъдещия ни най-голям сухоземен търговски път в ръцете на безмилостен и страшно способен Бизнесмен за следващите петнайсет години със сигурност щеше да е от полза за Империята.
Мислех да обвържа титлата ѝ с условия — да я накарам да се закълне, че ще се откаже от вендетата си срещу Каин, — но самият Хари ме убеди да се откажа.
— Остави я да бъде такава, каквато е — каза той. — Ако ѝ наложиш подобно правило, само ще я накараш да започне да търси начини да го заобиколи. А междувременно ще трупа злоба срещу теб, че си ѝ създал толкова работа. Не си струва да си създаваш враг в лицето на Ейвъри Шанкс. Остави на мен да се занимавам с нея. Накрая ще разбере, че причинявайки болка на мен, наранява Фейт; а тя би предпочела вместо това да прегризе собствената си ръка.
Това може би бе първият ми урок по управление на държавата: понякога, за да постигнеш повече, трябва да направиш по-малко.
Следващият, естествено, беше Рейт.
Често си мисля за него и всеки път си го представям както тогава, когато се изправи пред мен при онази аудиенция — коленичил на стъпалата пред Дъбовия трон. Държеше главата си наведена, отказваше да срещне погледа ми. Държеше лявата си ръка, свита в юмрук, пред гърдите си; тя беше бинтована в няколко пласта ленено платно и бе достигнала размерите на боксьорска ръкавица. Маслото се беше просмукало в тъканите и когато той коленичи ред мен, то покапа по стъпалата като черни сълзи.
Беше дошъл, за да бъде съден. Искаше историята му да приключи с наказание за делата му.
Не исках да го съдя. Видях какво бе изстрадал, какво бе направил и какво му бяха причинили. Той беше един много самотен, много объркан млад мъж.
Двамата с Каин бяхме обсъдили Рейт, защото аз очаквах това да се случи.
— По-добре го дръж близо до себе си — посъветва ме Каин. — Шибанякът е опасен. И с времето ще става все по-опасен. Дръж го под око.
— Какво имаш предвид?
— Мислех си — каза Каин с лукава усмивка, — че от него ще излезе доста добър посланик в Безкрайния двор.
Замислих се върху думите му.
Докато мислех, Каин продължи:
— Дай поста на Рейт и съм почти сигурен, че вие двамата ще успеете да вкарате Деймън в Съвета на братята. Там му е мястото — да прави политика.
— Може би си прав — признах аз.
— С Рейт ще ти е по-добре. Трябва ти някой, който не се страхува от време на време да нарушава правилата.
— Някой като теб?