Те са пълни с герои: Хари и Каин; Рейт и Гибелта на Каин; Ейвъри Шанкс и Киърандел, и Деймън от Джантоген Блъф…
Тан’елкот, разбира се.
И може би — с известна неохота — дори аз.
Спомням си как четох някъде, че начинът, по който структурираме нашата реалност, ние наричаме легенда: че легендите са истории, които внушават някакъв ред в хаоса на съществуването ни.
Дори не съм сигурен, че някога ще го разбера, но си мисля, че знам как да оцелея и без да го разбирам. Ще разкажа историята както мога и ще я оставя да придобие свой смисъл. А ако не мога да открия легенди, които да подредят хаоса в живота ми, ще си създам свои.
Историята ми започва:
Една приказка разказва за близнаци, родени от различни майки.
Единият е с тъмна, а другият — със светла природа. Единият е богат, а другият — беден. Единият е жесток, другият — хрисим. Единият е вечно млад, другият — преждевременно остарял.
Единият е смъртен.
Те не са сродни по кръв или по дух, но въпреки това са близнаци.
Те живеят, без да знаят, че са братя.
И двамата загиват в схватка със Слепия бог.
Някои твърдят, че Времето е чук: че всяка бавна секунда отбелязва поредния удар, който превръща канарите в малки камъчета, водопадите в каньони, скалите в брегове.
Други пък смятат Времето за острие. Те виждат танца на острия му връх, който се поклаща като отровна змия, винаги готова да нанесе смъртоносен удар.
Но има и такива, които ще кажат, че Времето е едновременно чук и острие.
Ще кажат, че чукът е чукче на скулптор, а острието е неговото длето; така всеки удар е изчистване, усъвършенстване, откриване на истината и красотата в онова, което иначе би било просто безжизнен, равнодушен камък.
Аз наричам това мъдрост.