— Не ми пука за боговете. Те не представляват интерес. Значение имат само хората. Значение има да проявяваме уважение един към друг.
— Уважавам онова, което заслужава уважение — отвърна Тан’елкот. — Да търся уважение там, където няма с какво да бъде спечелено, е детински брътвеж. И в края на краищата какво заслужава уважение освен службата? Дори твоят идол Джеферсън накрая се преценява по службата си към човешкия род. Цената на индивидуализма — целта му — е самореализацията, което е просто друга дума за суета. Ние не се възхищаваме на хората заради постигането на самореализация в живота; възхищаваме се на самореализацията, когато резултатът от нея носи блага на човечеството.
— Ха — рече Дънкан, избърсвайки брадичката си опакото на ръката си. — Може би самореализацията е единственият начин наистина да се служи на човечеството. Може би точно хора като теб му вредят. Когато ти се опитваш да „служиш на човечеството“, накрая превръщаш всички в овце. Наистина добре им служиш — осигуряваш им вечеря. Хората ядат овце. — Той извърна замъгления си поглед към Хари; познатите проблясъци в очите му сякаш го подканяха да се приближи до масата, да се включи в дискусията, сякаш казваха: Хора като теб. Моят син, хищникът.
Тан’елкот изхъмка някакво несъгласие.
— Овцете са изключително успешни като вид. Човечеството, поне в моя свят, не е. Вашият индивидуализъм неизбежно ви води до хора, които поставят собствените си желания над добруването на останалите — и то не на някои от тях, а на всички останали.
— Хора като Леонардо и Моцарт. Като Шарлеман и Александър.
— Хм. Освен това — произнесе Тан’елкот с нотка на категоричност в гласа, сякаш през цялото време беше водил Дънкан към неизбежния риторичен капан, — хора като Каин.
Точно тогава Хари реши, че се е наслушал достатъчно.
— Стига толкова — рече той. Тръсна чашата си твърде бързо и твърде силно върху масата; кафето се разплиска по повърхността ѝ. — Сменете темата.
— Нямах намерение да те засегна — рече тихо Тан’елкот.
— Не ми пука. Не съм засегнат. Просто ми писна да ви слушам.
Дънкан като че ли не го чу; или по-скоро го чу, но предпочете да не му обръща внимание.
— Каин донесе много добро на много хора…
— По чиста случайност — прекъсна го Тан’елкот.
— Не беше ли точно ти човекът, който не вярваше в случайностите?
— Хей! — повиши Хари глас. — Престанете и двамата.
Дънкан завъртя безсилната си глава към своя син.
— Просто се опитвам да се застъпя за теб, Трепач. — Треморът бе започнал да се промъква и в гласа му.
— Не е нужно да ме защитаваш, татко — рече Хари. — Просто искам да млъкнеш.
Зад катарактите в старческите очи на баща му се бяха струпали мрачни облаци, които спускаха завеса между съзнанието му и околния свят.
— Съжалявам… Много съжалявам…
И сега, докато седеше пред бюрото си в тази мрачна утрин, тези три думи го изгаряха отвътре. Как бе могъл да го каже? Защо трябваше да се държи като дете?
Колкото и да се залъгваше, отговорът бе пределно ясен. Раната, която бе останала след откъсването на Каин от живота му, тогава все още бе твърде прясна. Все още не беше преглътнал твърдата хапка, че повече никога нямаше да бъде този мъж. Никога повече нямаше да е толкова силен. Никога нямаше да е толкова уверен.
Никога нямаше да е толкова свободен.
Тогава все още не познаваше източника на болката си — не спираше да си повтаря: Имам всичко, което съм искал. Спечелих, мамка му! Тогава какъв ми е проблемът, по дяволите? Знаеше само, че болката не утихва; но в него оставаха само тъпото, животинско неразбиране и светски маниери на росомаха със зъбобол.
Скоро след това гласът на Дънкан се изгуби завинаги. В момента не можеше да си спомни дали баща му изобщо му проговори повече.
Хари дълго се взираше в пръснатите по бюрото разпечатки. Постепенно започна да осмисля цифрите. Исусе, грозна работа, помисли си той. Пренареди ги, събра ги на куп, разбърка ги и отново ги разпръсна по бюрото. Както и да ги подреждаше, не можеше да скрие бруталната истина.
Нямаше никаква шибана представа какви ги вършеше.
От шестте фискални години, през които той беше управител на Студията в Сан Франциско, четири бяха завършили на загуба; три от тях поредни, а сега нещата се влошаваха още повече. Беше поел най-печелившата Студия на Земята — флагмана на цялата система „Приключения без граници“ — и беше омазал нещата толкова здраво, че само транспортните такси на компанията „Отвъдие“ я задържаха на повърхността.