Сълзите бавно потекоха по бузите ѝ. Как да живее, когато в сърцето ѝ има само спомени и надежда?
— Мамо? — разнесе се колебливият глас на Фейт зад гърба ѝ. — Мамо, добре ли си?
Шана се отдръпна от прозореца. Не си направи труда да изтрие сълзите си; връзката, която съществуваше между тях през тази половин година, не им позволяваше да се лъжат една друга.
— Не — призна тя. — Много ми е тъжно днес.
— И на мен. — Фейт разтъркваше очите си с юмручета, докато влизаше бавно в кабинета. Шана я пресрещна и я вдигна на ръце, изпъвайки пижамката ѝ и отмятайки от лицето ѝ рошавите златисти кичури. Фейт въздъхна и облегна бузата си на рамото на Шана. — Липсва ти реката, нали?
Шана кимна безмълвно. Тя седна на диванчето до прозореца и настани Фейт в скута си; после се обърна и погледна към облаците, озарени от оранжевите светлини на града.
— И аз — рече сериозно Фейт. — Липсва ми музиката. Когато си у дома, винаги е тихо — понякога дори ми става страшно.
Шана прегърна силно дъщеря си, усещайки остро колко е дребно и крехко телцето ѝ, и притисна малката ѝ главица към рамото си. И все пак физическият контакт беше само слабо ехо на близостта и любовта, които споделяха, докато бяха свързани чрез реката. Фейт се роди точно девет месеца след битката на Анханските докове. Клетките, които един ден щяха да се превърнат в дъщеря ѝ, вече се бяха настанили в утробата ѝ, когато за пръв път докосна реката и се вля в Песента ѝ.
При обожествяването на Палас Рил същата сила се вля и в дъщеря ѝ.
— Липсваш ми, когато си тук — каза Фейт. — Чувствам се доста самотна без музиката. Но и татко има нужда от теб.
— Да — отвърна Шана. — Да, знам.
— Това ли се случи? Двамата се скарахте?
— Не, не се карахме. Вече никой не се кара с баща ти — отвърна отчаяно Шана. Тя погледна към скупчените облаци, в които се бе изгубил найтхоукът. — И мисля, че точно това е проблемът.
5.
Жилищният блок беше хлътнал под тежестта на двестагодишната занемареност. Опушените му стени почти не отразяваха светлината на пукнатия уличен фенер: самотният му, леко килнат настрани правоъгълник изпъкваше в тъмнината на нощта като прозорец към забвението.
Хари стоеше на натрошения паваж, загледан към задната уличка, към мястото, където знаеше, че все още се намира неговият прозорец: 3F, трети етаж отзад, най-далеч от стълбището. Три стаи и малък килер, където едва се събираше леглото на осемгодишното момче. В този килер той живя още един месец след шестнайсетия си рожден ден.
И прозореца, който можеше да се отваря безшумно, ако се постараеше повечко; при по-силна светлина — или по-млади очи — той сигурно щеше да забележи белезите от въжето върху древния алуминиев перваз.
Все още усещаше как намотаното въже се врязва в ребрата му от скривалището си между тънкия матрак и стоманената рамка на леглото му. Това въже беше спасявало живота му десетки пъти; понякога единственият начин да избяга от пристъпите на убийствен гняв у баща му бе да заключи отвътре вратата на стаята си и да се измъкне през прозореца, спускайки се по въжето на улицата. Там, сред проститутките, наркоманите и дебнещите секс маниаци, той се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото близо до баща си.
По-добре така, отколкото да вдишва вонята на безумие в тесния апартамент.
— Някога смятах — обади се до рамото му Тан’елкот, — че разбирам защо идваме тук. Мислех, че искаш да си спомниш какво невероятно пътешествие е представлявал животът ти. Оттук може да се види както началото на това пътешествие — той кимна с глава към блока, след което се обърна и погледна заострената кула на Студията, намираща се само на три километра оттук, — така и върхът на постиженията ти. Контрастът, меко казано, е потресаващ. Но това очевидно не ти носи удовлетворение.
Не беше нужно Хари да поглежда към Тан’елкот, за да знае какво изражение е застинало на лицето му: маска на учтив интерес, прикриваща хищен глад. Бившият император живо се интересуваше от всичко, което можеше да причини болка на неговия спътник. Хари не се обиждаше; беше си заслужил този интерес.
— Не идвам тук заради това — мрачно отвърна той.
Той се обърна и погледна към рушащата се сграда, надвесена над напукания паваж; към полутъмните барове в мазетата на всеки ъгъл, изпълнени със звуците на силна музика и обезпокояващо неподвижни хора; към банката за храна, където родители с празни погледи и техните мълчаливи деца вече се нареждаха на опашка за закуската, до която оставаха още два часа. Наблизо се размърда дрипава купчина от опърпани дрехи, разкривайки клошар в последния стадий на продължителното му падение: шарещия, неориентиран поглед на изгорелите му от метанола очи, носът и горната устна проядени от гноясали рани. Той разтвори една найлонова торбичка и измъкна оттам своето съкровище — напоена с гориво носна кърпичка, която, треперейки, притисна към устата си, вдишвайки изпаренията.