Хари вдигна ръка, но бързо я отпусна: този кратък, безнадежден жест като че ли обхващаше целия район на гетото „Мишън“.
— Понякога трябва да си напомням, че пътят до дъното е адски дълъг.
Спомни си стария виц, който бе пропит с такава горчивина, че вече не беше смешен: Самото падане не е чак толкова зле — проблемът е внезапното спиране на дъното…
— Да не се каниш да скачаш? — попита бавно Тан’елкот.
Хари повдигна рамене и отново тръгна по улицата. Роувър го последва с жужене, спазвайки програмираното разстояние от две крачки.
Тан’елкот вървеше редом с него с тежкото величие на линеен кръстосвач, който се движи на бавен ход.
— Затова ли ме доведе тук? Надяваш се, че те мразя достатъчно, за да те убедя да скочиш?
— А не е ли така? — Той погледна с присвити очи огромния мъж. Тан’елкот носеше плетения пуловер и памучния панталон на стилен Професионалист, а тъмната му коса бе прибрана на тила в консервативна опашка. Възрастта бе смекчила резките очертания на лицето му, но титаническото телосложение на бог, какъвто беше бил някога, се бе запазило. Металическите ремъци на ампмод-сбруята, която носеше над пуловера, блестяха като ризница под светлината на уличните фенери. Човек лесно можеше да си представи, че улицата се тресе под стъпките му.
— Разбира се, че е така — съгласи се с лекота Тан’елкот.
Двамата прекосиха още една пресечка в дружеско мълчание, преминавайки от сянка към светло и обратно.
— Сънувах смъртта ти, Каин — рече най-накрая той. — Жадувах я точно както осъдените да попаднат във вашия християнски ад жадуват за забрава. Смъртта ти няма да ми върне империята, няма да върне любовта на Децата ми, но ще облекчи — поне за няколкото секунди, докато животът ти изтича между пръстите ми — страданието на моето изгнание.
Той наведе глава, сякаш оглеждаше тротоара.
— Но сторя ли го веднъж, душата ми ще бъде опустошена. Няма да има за какво повече да мечтая.
Хари заобиколи двама пияници, които се бяха подпрели един на друг, докато се опитваха да решат дали да се приберат у дома, или да рухнат право тук, на улицата; Тан’елкот с лекота ги изблъска с рамо встрани. Зад гърба му се разнесе злобно ломотене. Хари и Тан’елкот продължиха да вървят.
— Освен това трябва да призная — промърмори Тан’елкот, — че ще ми липсваш.
— Нима?
— За съжаление, да. — Той въздъхна. — Установявам, че все повече живея със спомените от миналото. Те са единствената ми утеха в заточението ми. Ти си единственият човек, който ги споделя; единственият жив човек, който наистина си спомня — и цени — някогашното ми аз. — Той разпери примирено ръце. — Колко сантиментално, нали? В какво противно същество съм се превърнал.
Тази стрела попадна твърде близо до целта за вкуса на Хари. Следващите две пресечки преминаха в мълчание.
— Ти не… — замислено започна Хари, но се спря. — Ти не си ли се замислял да се върнеш?
— Мислил съм, разбира се. Никога не съм спирал да мисля за дома; Анхана е мястото, където се родих и преродих. Най-тежката рана, която ми нанесе животът, е осъзнаването, че никога няма да усетя онзи вятър, онова слънце никога няма да затопли лицето ми, никога повече няма да стъпя на онази земя. Щях да си отида от живота щастлив, ако можех да вдишам поне последния си дъх в Анхана.
Могъщите рамене на Тан’елкот се повдигнаха и спуснаха.
— Но това е просто фантазия. Дори господарите ти да позволят подобно нещо, любимите ми Деца вече не се нуждаят от мен; за Църквата съм по-ценен като символ, отколкото като жив бог. А този бог все още съществува: Силата на Ма’елкот е функция на съвместната преданост на моите поклонници. Жреците на Ма’елкот и до днес използват тази сила, като творят чудеса по време на молитвите пред образа ми — Неговият образ по-точно, защото двамата с Него вече не сме едно и също.
Той въздъхна тежко.
— Не мога да си давам вид, че светът е спрял да се върти само защото не го движи вече моята ръка.
Хари кимна.
— Да, понякога нещата се омазват — каза той. — Досега би трябвало да си свикнал.
— Трябва ли? — Тан’елкот се спря, давайки си вид, че внимателно изучава опръсканата с урина стена. — И защо тогава аз трябва да намирам поражението си за по-търпимо, отколкото ти — твоята победа?