Хари изсумтя.
— Това е лесно: можеш да обвиняваш мен — отвърна той. — А аз кого да обвиня?
Шоколадовите вежди над огромните лазурни очи се повдигнаха, докато Тан’елкот обмисляше думите му.
— Ммм, точно така — призна най-после с унила полуусмивка, кимвайки замислено. — Ти притежаваш една изненадващо постоянна характеристика, Каин; винаги се оказваш малко по-умен, отколкото очаквам.
— Да, точно така. Аз съм гений с главно „Г“.
Тан’елкот потърка с пръст изпъкналостта на носа си, където Каин го беше счупил: единствения недостатък в съвършените му класически черти.
— Знаеш ли защо не оправих това счупване? — попита той и разпери дланта си така, сякаш за да пусне скрита в шепата си пеперуда. — По същата причина, по която промених и името си.
Хари го погледна и отново присви очи, припомняйки си образа на този мъж от дните, когато управляваше Анханската империя като император и жив бог. Тогава той се бе нарекъл Ма’елкот, фраза на езика пакуили, която се превеждаше грубо като „аз съм безграничен“. Ма на пакуили е първо лице единствено число на глагола „съм“; тан е миналото му време.
Бях безграничен.
— Така че всеки път, когато чуя името си — всеки път, когато видя отражението си — продължи Тан’елкот, — си напомням какво ми струваше подценяването ти.
Тонът му прозвуча отмерено, като заучена реч. През годините, прекарани на Земята, Тан’елкот все по-често говореше така, сякаш изнася реч пред публика, която съществуваше само в съзнанието му.
Хари изсумтя.
— Ласкател.
— Ммм, може би.
— Затова ли никога не се опита да ме убиеш?
Тан’елкот закрачи отново.
— Отмъщението е занимание за слаби умове — отвърна замислено той. — Отличителен знак за духовна беднота.
— Това не е отговор.
Тан’елкот просто сви рамене и продължи да върви. Миг по-късно Хари го последва.
— Може и да не съм те унищожил — промърмори бившият император, — защото ми е по-забавно да гледам как сам се унищожаваш.
— Много вярно казано — изсумтя Хари. — Всичко, което съм направил в живота си, е било за забавление на някого.
Тан’елкот изхъмка утвърдително.
Хари разтърка тила си, но пръстите му не успяха да прогонят натрупаното напрежение.
— Може би в края на краищата това е най-трудното за преглъщане. През живота си съм сътворил много гадости. Извършил съм и доста добрини. Но накрая нищо от това няма значение. Всичко, което съм причинил на другите, всичко, което са ми причинили на мен — победа, загуба, любов, омраза, на кого му пука? — всичко това има значение само защото е помогнало на някое копеле, което през живота си не съм виждал, да прекара няколко забавни часове.
— Наистина сме страхотна двойка — рече замислено Тан’елкот. — Нашите войни отдавна заглъхнаха, славата ни премина. Всъщност онова, което те притеснява, е, че животът ти е бил просто развлечение — или може би проблемът е, че вече не е толкова забавен?
— Хей, това ми напомня — рече Хари, — че скоро не съм те пращал по дяволите!
Тан’елкот се усмихна снизходително.
— Плаках, че нямам обувки, докато не срещнах човек без крака. — Той кимна към тротоара, към опърпания безкрак просяк, който дремеше в древната си ръчна инвалидна количка. — Погледни този човек; не се и съмнявам, че той е готов да се раздели и с последната си надежда за живот след смъртта, само за да се изправи дори за един ден на крака — дори да са толкова кекави като твоите.
— И какво от това? — попита Хари. — Той е по-сакат от мен. И какво от това?
В усмивката на Тан’елкот се промъкна хладина.
— Ти имаш много по-добра инвалидна количка.
— О, да — отвърна Хари и горчиво се изсмя. — Роувър е голяма далавера.
— Роувър? — повтори Тан’елкот и повдигна въпросително вежди. — Дал си име на количката си? Не оставяш впечатление за такъв човек.
Хари раздразнено сви рамене.
— Това е просто команден код. Без него гласовото управление не възприема заповедите.
— Но Роувър е кучешко име, нали? Като Верния… Фидо?
— Не е кучешко име — отвърна Хари, отвратен от себе си. — Това е просто шега. Започна като лоша шега и после не си направих труда да го променя.
— Не виждам какво е смешното.
— Да, нито пък аз. — Той сви презрително рамене. — Знам, че не ровиш много в мрежата. Знаеш ли нещо за телевизионните сериали от двайсети век?
— Само това, че са били доста инфантилни.