Вместо това той леко се извърна с отпуснати ръце настрани, разкривайки само три четвърти от профила си на мъжа с ножа, и по нервите му пробягаха познатите искри.
— Знаеш ли, човек не вади нож, ако не смята да го използва.
— Кой казва, че не смятам да…
Хари се приведе за удар; левият му юмрук описа къса дъга и се вряза в носа на нападателя. Чу се влажно „пльок“ като от падането на мокра кърпа и главата на пияницата се отметна назад почти под прав ъгъл, така че вторият му удар — на десния юмрук — попадна точно под брадичката.
Хари леко залитна и се намръщи — байпасът нарушаваше равновесието му, караше го да прави излишни крачки и да се разкрие за ответния удар с ножа, но това вече нямаше значение. Пияницата залитна назад като отсечено дърво и се просна по гръб на паважа.
— Не става дума за това какво смяташ — каза Хари.
Юмруците му боляха и пареха.
Но това бе приятна болка. Той я посрещна с радост.
— Мама му стара! — ахна вторият пияница, забравил напълно за тръбата в ръката си. — Ти — аз те познавам! Ти си, нали? Тоест… не си ли Каин?
— Бях някога — отвърна Хари.
— Аз съм голям почитател…
— Благодаря. Сега чупката.
— Не, сериозно говоря, наистина съм…
— Вярвам ти. Сега се разкарай оттук, преди да съм те убил.
Пияницата се отдалечи, залитайки, като не спираше да си мърмори под носа:
— Мама му стара, мамка му, а стига, бе…
Тан’елкот кимна с глава към мъжа, който лежеше на паважа.
— Мъртъв ли е?
— Може би. — Хари сви рамене. — По-вероятно не е.
Войнственото настроение отмина също толкова бързо, както се бе появило, оставяйки след себе си пустота, горчивина и леко гадене. Ръцете му пулсираха, а устата му имаше вкус на кафе на зърна. Ето ме и мен, трийсет години по-късно: в гетото „Мишън“ пребивам пияндета.
Сега защо просто не отидеш и не го пребъркаш за дребни?
— Попита ме какво искам. Мога да ти кажа… — произнесе бавно Хари. — Мога да ти кажа точно какво искам.
Той срита с крак пияницата. Очите му не виждаха мъжа: в този пиян окървавен Работник, който се търкаляше по улицата с разбита физиономия, защото нямаше достатъчно акъл, за да отстъпи, той виждаше себе си.
— Искам да открия онзи, който не спира да ми се бърка в живота и да превръща всичко, до което се докосна, в помия — каза Хари. — Искам да се срещна с него. Не моля за кой знае какво: просто искам да споделя с него малка част от болката ми, това е. — Той притисна юмруците си към бедрата и процеди през зъби: — Искам тоя шибаняк да ми падне в ръцете.
— Ммм. Бих могъл да споделя желанието ти, Каин. — Ръката на Тан’елкот отново се отпусна върху рамото на Хари като одеяло и през тази физическа връзка премина потокът на разбирателството.
Хари се отдръпна.
Тан’елкот не отпусна ръката си, а просто я обърна, сякаш се опитваше да разчете линиите по дланта ѝ. Той се извисяваше над Хари, непроницаем, непрогледен, нечовешки плътен — силует на скала на фона на озарените от изгрева облаци.
— Внимавай както си пожелаваш — рече тихо той. — Един много мъдър човек от твоя свят е установил, че когато боговете решат да ни накажат, те изпълняват желанията ни.
Две
Богът на прахта и пепелта беше прекарал цяла вечност в дрямка, прекъсвана от ленив безспирен глад, преживяйки неспокойно сухата сгурия, в която се бе превърнал неговият свят.
И макар богът да спеше, самите му сънища поддържаха властта му, защото тя бе обслужвана от жреци, които дори не подозираха за съществуванието му. Църквата му не приличаше на църква, за религията му не се знаеше, че е религия, последователите му се кланяха на други богове или не се молеха на никого. Минаха години, преди да се пробуди напълно — но когато най-после се надигна, милиони се стекоха да му служат, макар да смятаха, че служат само на себе си.
Защото такава е силата на бога на прахта и пепелта: да заплита съдбите на своите последователи в тъкан с напълно непредвидим десен.
1.
Прохладният къснолетен следобед премина във вечер. Сянката на Божиите зъби се протегна на изток, за да погълне първо мините, изтривайки издигащите се над тях димни кули, след това Северозападния път и накрая да потопи в сумрак Трънова клисура, малката столица на Трансдея.