Посланикът на Манастирите в Трансдея, млад мъж, известен като Рейт от Анхана, седеше в неукрасения, нетапициран и изключително неудобен стол и се взираше с безизразните си, невиждащи очи в настъпващата сянка.
А колко смущаващи бяха тези очи: с бледия, синкавосив цвят на зимен лед, разположени върху тъмното, загоряло лице на туземец от пустинята Кориш. Поразяващият контраст превръщаше погледа му в притеснително и твърде опасно нещо; малцина успяваха да го издържат, а още по-малко биха се осмелили да опитат, ако знаеха колко дълбоко могат да проникнат тези бледи очи.
В късния следобед в Трънова клисура бяха пристигнали петима елфи. За пръв път Рейт ги зърна през същия този прозорец: потънали в прах, облечени с опърпани от пътя и изцапани дрехи, яздещи коне, чиито ребра се брояха дори под зелено-черните им чулове. Върху чуловете беше избродиран звездочелият гарван, герб на дома Митондион.
Рейт ги бе огледал внимателно, докато преминаваха по стръмната улица „Тор“, запаметявайки всяка раменна извивка и плетеница от коси, всяко избледняло петно върху ленените им туники, където платът се бе обезцветил под яркото слънце, всяка индивидуална подробност от стойките и жестовете им, която би могла да помогне при разпознаването им. Той беше излязъл на улицата от сенките на недостроеното посолство на Манастирите и прикривайки очите си с ръка от лъчите на ниското слънце, ги бе наблюдавал как отговарят на стражите при затворената порта на Трънова крепост, как после крилата ѝ се отварят широко настрани и елфите вкарват конете си през нея.
След това се прибра в посолството, отиде в кабинета си и седна на стола така, че да може да ги вижда по-ясно.
Седеше напълно изпънат, опитвайки се да диша в тон с едва долавящото се биене на собственото си сърце: шест удара за вдишване, три — пауза, девет удара за издишване, три — пауза. Когато сърцето му забави ритъма си, същото се случи и с дишането. Той постепенно изгради образите им в съзнанието си, извличайки от тренираната си памет подробности за гърбовете им, тъй като точно тях бе видял най-ясно: едва забележимите заострени уши, подаващи се изпод платиненорусите коси, преметнатия по диагонал ремък на кожения мях за вода, нечовешката грациозност на осанката, движението на раменете в ритъма на сдържаната жестикулация…
Лека-полека, с безкрайно търпение, той добавяше допълнителни детайли към образа: вплетените в коланите им тъмни кичури, белега на ръката на единия от елфите, лекото извиване на главата на друг, който шепнеше нещо на спътниците си. Това бяха подробности, които не беше видял, които нямаше как да види; те бяха създадени от собственото му развинтено въображение. Но след като ги изчисти и образите се появиха по-ярки пред вътрешното му зрение, те придобиха гъвкавост, раздвиженост и най-накрая се превърнаха в чиста, зрима истина.
След това в съзнанието му се материализираха и сенките на обкръжението им: лъснатият мраморен под, протъркан от многото крака — елфите пристъпваха почти безшумно по него, защото под нозете им лежеше дългият език на светлосин килим, който започваше от самия праг на вратата. Обзе го смътното усещане за огромно пространство с високи сводове, дъбови греди, почернели от пушещите факли.
Рейт изхъмка доволно. Това трябваше да е Тронната зала.
Той беше посещавал залата много пъти през последните месеци, тъй като бе изпратен тук от Анхана; спомените му за нея придадоха много повече подробности към сцената, отколкото би могъл да види със собствените си очи — от проблясващата стомана на церемониалните оръжия, които украсяваха стените, до точния цвят на слънчевите лъчи, които се опитваха да проникнат пред опушените стъкла на прозорците. Там елфите видяха Позлатения трон, а върху него седеше мързеливият, слабохарактерен крал марионетка на Трансдея: Китин, четиринайсети херцог на Трънова клисура. Рейт можеше да види дори шевиците по червено-златната роба на херцог Китин; използвайки я за мисловна котва, той завъртя възприятията си, за да види стаята така, както я виждаше Китин. И сега за пръв път успя да огледа добре лицата на елфите.
Не си направи труда да ги изучава отблизо; в чертите на елфите липсват бръчките, които времето и грижите отпечатват върху човешката физиономия, и поради тази причина те не разкриват нищо от характера им. За Рейт всички елфи изглеждаха горе-долу еднакво.
Интересуваше го повече какво ги бе довело в Трънова клисура, затова се взря в безмълвното движение на устните и езиците им; макар че той говореше съвсем малко езика на Първородните, те щяха да общуват на западен диалект заради херцог Китин, а четенето по устните е лесно, когато се извършва през безупречното му вътрешно зрение.