Както гладен човек жадуваше за храна, така и Рейт закопня да разбере как случващото се е свързано с Каин.
Но внезапният прилив на желание разкъса концентрацията му и видението изчезна; сега пред очите му се ширеше единствено гледката от прозореца в недостроеното посолство. Той изръмжа раздразнено, затвори очи, покри ги с длан и се опита да се съсредоточи отново. Забави дишането си, преброявайки до девет за вдишване, три за задържане, дванайсет за издишване, и Тронната зала отново започна да се появява в съзнанието му.
— Глава ли ви боли, магистре Посланик? — разнесе се мазно-загрижен глас зад гърба му. — Не искате ли чаша чай от върбови кори? Аз си направих.
Образът на залата изчезна от съзнанието на Рейт още щом отвори очите си и погледна към Птолан, новоназначения Главен домакин на посолството, дебел и вечно объркан Непосветен, на когото очевидно му бе достатъчно да прекарва дните си в приглаждане на непокорните остатъци от посивелите си коси, тананикайки си нещо неразбираемо под носа. Птолан стоеше под арката, недалеч от малката желязна печка, която държеше до писалището си, за да се топли — заради вродената му леност неговата увиснала, отблъскващо бледа плът не можеше да намери топлина дори в този летен следобед. Той се усмихна очаквателно на Рейт, докато наливаше вода от малката медна гарафа в чайника.
— Благодаря ви — отвърна Рейт с леден тон, — но не.
— Чаят ще зачерви малко бузите ви — рече Птолан с тон, който сигурно смяташе за окуражаващ. Собствените му бузи бяха покрити с петна, червени като устни на проститутка. — Втората запарка не е по-трудна от първата, нали знаете? Това е, как да кажа, споделяне, нали знаете? Братска постъпка. Знам, че сте започнали като Посветен, но ние от обслужващия персонал правим нещата малко по-различно…
Вместо да отговори, Рейт го изгледа със смразяващ поглед — от онези, които използваше, за да сплашва слабаците. Птолан преглътна и погледна встрани, хихикайки нервно.
— Доставете си удоволствие, хехе, сигурно често го правите. Аз, ъъъ, аз просто… — Той потри ръце и отново захихика. — Аз просто, ъъъ, ще направя чай за двама и ако решите…
— Не искам да… — започна Рейт.
— О, не ми представлява никаква…
— Не искам — озъби се Рейт — да ме занимавате с глупости.
Той подпря главата си на неудобната резбована облегалка и затвори очи.
— Махайте се.
Няколко убийствено дълги секунди Рейт успяваше да извика пред мисления си взор единствено образа на стоящия под арката Птолан, който беззвучно отваряше и затваряше устата си като гладно пиле. Когато колебливите стъпки заглъхнаха в преддверието, Рейт успя да регулира дишането си; скоро замъгленият образ на Тронната зала се появи отново.
Въпреки че Гарете стоеше изправен до Позлатения трон, на който седеше лорд Китин, нямаше никакво съмнение кой е истинският управник на Трансдея. Артанският вицекрал излъчваше спокоен авторитет, който не можеше да бъде сбъркан; самият лорд Китин не отваряше уста, без първо да погледне към Гарете, търсейки някакъв знак за одобрение по изпитото му лице.
Рейт все още не бе успял да се концентрира достатъчно, за да долавя думите им, но смътното възприятие на лицето на Гарете му позволи да разчете една дума от устните на вицекраля: Диамантената мина.
Рейт кимна на себе си и позволи на видението да се разпръсне. Значи легатите на Митондион бяха дошли заради Диамантената мина; той беше предупредил Гарете, че Митондион няма да остане равнодушен — всички нечовеци се поддържаха, — но вицекралят твърдо бе отказал да се тревожи за някакъв проблем, който все още не се е появил.
Диамантената мина беше резерватът на джуджетата в Трансдейските хълмове, който те с типичната си нечовешка дързост наричаха „свободно владение“. Проблемите бяха започнали преди около година — преди Рейт да бъде изпратен тук като посланик, — когато децата и възрастните на джуджетата започнаха да се разболяват. Тъй като бяха родени и възпитани като миньори, джуджетата скоро разпознаха признаците на отравяне от метали. Вицекралят Гарете щедро — твърде щедро, по мнението на Рейт — разпореди разследване и използва артанските ресурси, за да открие причината. Когато причината се оказа изтичащите в подземните реки на Диамантената мина отрови от артанските металургични пещи, Гарете — отново твърде щедро — предложи да премести джуджетата в друг резерват, по-високо в планините и по-далеч от артанските минни операции.
Джуджетата отказаха, позовавайки се на някакви сантиментални дрънканици относно земите на прадедите им. Вместо това проявиха глупостта да започнат партизанска кампания срещу артанците, саботирайки минните им съоръжения и металургичните заводи, с надеждата, че ще направят рудодобива в хълмовете твърде скъп и артанците ще предпочетат те да преместят операциите си някъде другаде. Провалиха се в прилагането на основния принцип във воденето на война: Опознай врага си.