Майкълсън се беше вторачил с невиждащ поглед в тавана, докато се трудеше на лежанката; вените на челото му бяха изпъкнали. Признавам си, че той донякъде ме заинтригува: докато четях досието му, установих, че баща му е Дънкан Майкълсън, антропологът — същият онзи Дънкан Майкълсън, чиято книга за западния диалект беше стандартният учебник на Консерваторията по този език.
Дънкан Майкълсън вече беше оказал голямо влияние на живота ми; бях прочел десетки пъти „Предания на Първия народ“ — записи на устните разкази на северозападните първородни за историята им.
Обаче не можех да спомена за това пред Хари — бях прочел в досието му, че той никога не говори за баща си.
Хари беше почти с десет сантиметра по-висок от мен, но едва ли беше много по-тежък. Тъмни очи и мургава кожа, черна коса, мускули като корабни въжета. Той изпъшка, докато вдигаше щангата за пореден път; устата му, обрамчена от неравна черна брада, се сви в гримаса.
Погледнах към индикатора за тежестта на щангата: осемдесет килограма. Изсумтях шумно, неволно впечатлен — знаех от досието, че Майкълсън тежи около шейсет и пет. После погледнах към брояча. Докато Майкълсън бавно изправяше ръце, в прозорчето се появи числото петнайсет.
Чандра беше казал, че Майкълсън прекарва много време във фитнесзалата; но се чудех дали дори ректорът знае точно колко много.
Двамата набързо бяхме направили план как да спечеля доверието на Майкълсън; съдейки по психооценката му, решихме, че в случая честността не би била най-добрата политика. Директното ми предложение да му стана наставник щеше да бъде посрещнато в най-добрия случай с враждебен отказ; планът ни предвиждаше постепенно изграждане на взаимоотношения — първо да се сприятелим, после може би някой друг съвет относно стратегиите за медитация при предстоящия на Майкълсън семинар по Виртуални приключения и накрая непринудено положение да му помогна в ученето. Никакъв натиск.
Но сега, докато наблюдавах как Майкълсън увеличава числото на брояча до двайсет, всеки път вдигайки все по-бавно, с по четири-пет вдишвания и издишвания през стиснатите си зъби, аз се прехвърлих в него.
За един кратък миг се превърнах в намиращия се на лежанката Хари Майкълсън. Превърнах се в деветнайсетгодишния Работник, пропит от спомените за безкрайното пренебрежение на висшите касти и от безпомощното унижение да осъзнавам, че разплатата никога няма да ми бъде по силите, че гневът винаги ще бушува в гърдите ми, захранван от сухото осъзнаване, че съм се провалил.
Това беше един от талантите ми — прехвърлянето. Не някакъв вид екстрасензорно възприятие, а по-скоро мощно и детайлно въображение, работещо на максимални обороти, но служещо ми отлично. В този момент се отказах от плана на Чандра. Имах друг, по-добър.
Когато ръцете на Хари — полусвити и треперещи — достигнаха до предела на силите си, а очите на посинялото му лице едва успяваха да се отворят, аз пристъпих напред, хванах щангата с двете си ръце и я вдигнах заедно с него. Не се наложи да се напрягам — вероятно би ми стигнал и един пръст, за да вдигна онези един-два килограма, които се бяха оказали непосилни за Хари. Когато ръцете му се изправиха догоре, Хари изръмжа:
— Край!
Щангата застина на мястото си.
— Нали знаеш, че не бива да вдигаш без помощник — казах аз, усмихвайки се.
Майкълсън бавно се надигна до седнало положение. Погледът му сякаш ме прогаряше.
— Никой не е искал мнението ти, задник — рече той равнодушно. — Нито пък помощта ти.
— Ако бях чакал да я поискаш — отвърнах аз, — щеше да се наложи да вися тук до следващия ледников период.
— Много смешно. — Той погледна накриво маската ми. — А ти какъв си, Борис Карлов?
— Борис кой? Казвам се Крис…
— Хансен. Знам. Всички в Кочината знаят кой си, по цял ден ни говорят за теб. Какво искаш?
Кочината — това е презрителното прозвище, с което студентите по бойни изкуства наричат Колежа по бойна магия.
— Само две минути от времето ти — свих рамене аз. — Нуждая се от помощта ти.
Майкълсън се извърна към пулта на лежанката.
— Разкарай се.
— Хей, дами! — един от неандерталците от Бойния поток се приближи към нас. — Имате ли нужда от помощ с уреда? Сигурно искате някой мъж да ви покаже как се работи с него?
Майкълсън дори не обърна глава.
— Болинджър, ходи да се шибаш.
— Ъъъ, аха. Извинете ме, мадам.
Той небрежно изблъска Майкълсън от пейката и сам легна под щангата. Майкълсън се изправи бавно и застана с гръб към уреда. Застина напълно — само един мускул в задната част на челюстта му играеше.