Нищо лично, вече не.
Та нали Каин също бе пионка на съдбата, както и самият Рейт? Каин не беше убил умишлено родителите му; просто такова е било предопределението им, сякаш самата Вселена беше решила да създаде Гибелта на Каин.
Рейт мислеше за себе си, за своята мисия — за мечтата си да стане Гибелта на Каин — като за метафора; точно както самият Каин се беше превърнал в метафора. За Църквата на Любимите деца на Ма’елкот той беше Принцът на хаоса, Врагът на Бога. Беше се превърнал в символ на най-първичните човешки инстинкти — егоизъм, алчност и агресия; символ на всичко, срещу което се бореше Църквата. Той представляваше онази част от човешката природа, която изправяше хората мъж срещу мъжа, жена срещу жената, онова самоунищожително кръвожадно чувство за непълноценност, което бе най-голямата заплаха за бъдещето на човечеството.
Това бе фундаменталната грешка на Църквата: издигайки Каин в статуса на Враг на Бога, тя подхранваше легендата. Самият Рейт беше предан елкотанин, каквито бяха и родителите му; поразяваше го фактът, че Църквата може да признае, че някой или нещо може да се противопостави на силата на Ма’елкот. Макар че според доктрината на Църквата противопоставянето на Каин, против волята му, бе послужило за прославяне на Ма’елкот, Рейт понякога подозираше, че може би е станало точно обратното.
С Каин никога не се знае.
И всичко това го отведе до едно просто заключение. За да подхване правилно въпроса с легатите на Митондион, Рейт трябваше да разбере каква е връзката с Каин.
За един ужасен, замаян момент той се зачуди дали това изобщо има някаква връзка с Каин; бездната на съмненията се разтвори под краката му и само трескавото мисловно катерене му попречи да пропадне в нея. Връзка имаше. Трябваше да има. И той щеше да я открие.
Това беше съдбата му.
3.
— Ммм, магистър Рейт? — Мазният глас на Птолан отново наруши концентрацията му.
Рейт отвори очи; през отворения прозорец в него се взираше тъмното нощно небе, осеяно с неясни звезди. Колко ли часа бе прекарал тук, пропускайки възможностите си? Той се извърна и рязко стана от стола с пламнало лице, внезапно изпълнен с гняв.
— Проклет да си в червата, Птолан — казах ти, че не искам…
— Простете, ъъъ, простете, братко, аз наистина… но брат Тале дойде и каза, че лампата на артанското огледало свети, а вие сте казали, че каквото и да правите, независимо дали е ден, или нощ, или…
— Добре — изръмжа Рейт. — В името на Джанто, не можеш ли да млъкнеш? Идвам.
4.
Деймън от Джантоген Блъф, Временен посланик на Манастирите в Безкрайния двор, погледна към препълнената зала и си позволи да се почувства умерено доволен. Оркестърът свиреше изумително добре; на огромния дансинг се поклащаха стотици двойки, а сред събралата се около него и в по-малките странични зали многолюдна тълпа се промъкваха десетки млади монаси, облечени в бели роби, които носеха табли с коктейли и аперитиви. Светлината идваше отвсякъде, сякаш самият въздух сияеше и пулсираше тихо в ритъма на валса, създавайки романтично настроение, по-ефирно и по-изкусително от пламъка на обикновена лампа — от което мъжете изглеждаха по-елегантни, жените по-красиви, а обстановката — абсолютно безупречна.
По време на шестгодишния мандат на Деймън като Временен посланик Манастирският бал се беше превърнал в основно дипломатическо събитие в анханския светски календар. Самият Деймън беше флегматичен, прагматичен мъж, който рядко намираше време за светски сбирки и ненавиждаше баловете, но не можеше да отрече ползата от едно такова събитие. Манастирите представляваха независима държава, която обаче нямаше граници, а анклавите ѝ бяха пръснати из всички познати земи. На тази най-неутрална от всички неутрални територии посланиците от всички правителства в цивилизования свят можеха да се срещат и да се наслаждават на компанията си, без да спазват протокола, забравяйки за пререканията и привилегиите.
В момента бе свидетел на точно един такъв пример: липкийският посланик и неговият пакулански колега си разказваха вицове, облегнати един на друг в пиянска прегръдка, въпреки пиратските набези между Пакули и Липкийската империя; а на дансинга джел’Хан от Кор, облечен в необичайната си, избродирана със злато мечешка кожа, се разсмя гръмогласно, когато графиня Майа от Каарн майсторски го завъртя в елегантен пирует. Обикновено безизразното лице на Деймън се изкриви в лека доволна усмивчица; помисли си, че никога няма да узнае колко войни, политически убийства и дипломатически конфликти бяха предотвратени от подобни балове.