Той не се беше стремил да получи този пост, нито се радваше на назначаването си — но работата си беше работа и Деймън бе доволен, че се справяше добре с нея.
Сред музиката и смеха той дочу слаби ядосани гласове. Те като че ли се носеха откъм Приемната зала, зад вратите с височина от три човешки ръста, и гневното им звучене подсказваше, че може да се пролее кръв. Всички монаси, които служеха като охрана на посолството, бяха истински ветерани, майстори на ръкопашния бой, способни да преустановят всеки бой, без да наранят или оскърбят който и да е от участниците в него, така че Деймън не се притесни особено — докато мелодията на валса не се разпадна в хаотична бъркотия от затихващи звуци.
До диригента стоеше мъж, облечен с ливрея в златните и сините цветове на Божиите очи, и размахваше категорично ръце. Балната зала моментално застина в неспокойно мълчание.
През тълпата си проправи път един послушник в бяло и покланяйки се нервно на Деймън, заговори толкова силно, че задъханите му думи прозвъняха в утихналата зала.
— Магистър Деймън, Патриархът, той… Очите, Сивите котки, арестуваха Хърн и Дженто, и, и, и вицепосланик т’Пас!
Горчиво-ледена вълна премина през тялото на Деймън и за миг той не можеше нито да помръдне, нито да каже нещо.
В балната зала настъпи хаос, докато посланици, делегати и придружители от всички нации започнаха да се търсят и да се събират в защитни групички. Оркестърът засвири императорския химн „Крал на кралете“ и когато първите му звуци се извисиха над всеобщия шум, вратите на залата се разтвориха. През тях нахлуха мъже със сурови лица и сиви дрехи, стиснали мечове в ръце. Зад облечените в кожа воини вървяха дузина придворни рицари с кървавочервените си бойни брони, ескортиращи малка група Божии очи.
Сред тях накуцваше ниската, облечена в черно фигура на Патриарха на Анхана.
Парализата напусна Деймън.
— Извикай магистър Досейн в кабинета ми, момче. Кажи му да се свърже през артанското огледало със Съвета на братята и да им съобщи, че сме нападнати, а посолството е окупирано от императорските сили.
Младият послушник се поколеба.
— Но аз не разбирам! Как се осмелява Патриархът…?
— Не е нужно да разбираш — сопна му се Деймън. — Трябва само да се подчиняваш. Когато магистър-говорителят изпрати съобщението, да разкачи огледалото и да го скрие далеч от чужди очи. Сега отивай!
Младежът подскочи като уплашен плъх и бързо се отдалечи.
Сивите котки се спуснаха през тълпата, а голите им мечове убедиха всички, че най-мъдрото решение е да чакат мълчаливо, да гледат и да се надяват, че Патриархът не е дошъл за тях.
Деймън срещна погледите на неколцина от най-близко стоящите монаси. Те се приближиха до него, отваряйки проход между наблъсканите тела. Деймън пристъпи в прохода и махна с ръка на оркестъра, който отново беше утихнал. В бездиханната тишина той срещна безизразния поглед на Патриарха на Анхана.
Ръстът на Патриарха беше по-нисък от средния; лицето му беше бледно и тежкото бреме, което носеше, му се беше отразило зле. Деймън знаеше от личен опит, че мъжът никога не прекарва по-малко от дванайсет часа на ден, занимавайки се с делата на Империята — и тези дванайсет часа често се удължаваха до двайсет. Косата, която се подаваше под меката черна кадифена шапка, имаше същия неутрален, неопределим сивкавокафяв цвят като на очите му, които се взираха в Деймън с познатата безизразна безпристрастност от дните, когато Патриархът бе все още Херцог по обществения ред.
Това беше преди Възнесението на Ма’елкот; в хаоса, който последва метаморфозата на императора, Херцогът по обществения ред пое юздите на властта, принуждавайки благородниците да го признаят за Наместник на империята. Скоро след като затвърди Наместничеството си, бившият Херцог оповести публично Доктрината за елкотанското Върховенство и се обяви за Патриарх на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.
Действайки винаги от името на Божествения Ма’елкот, Патриархът съсредоточи в ръцете си повече власт, отколкото някога бе притежавал императорът. Деймън тайно смяташе, че Тоа Сител, някогашен Херцог, а сега Наместник и Патриарх, беше най-опасният мъж на този свят.
— Ваше Сиятелство — изрече Посланикът с равен учтив тон. Не подгъна коляно и дори не преклони глава в поклон; в пределите на малката страна, оградена от стените на посолството, той бе пълноправен господар и не дължеше никакво уважение на нашествениците. — Предполагам, че можете да ми дадете някакво обяснение за това скандално поведение. Въоръженото ви нахлуване в тази сграда и задържането насила на граждани на Манастирите са повод за война.