Единственият отговор на Тоа Сител бе съвсем леко свиване на устните.
Деймън се изпъна и произнесе със заплашителен, отсечен тон:
— Вие не сте първият владетел, който се е заблуждавал, че разполага с достатъчно сила, за да наруши суверенитета на Манастирите.
— Извинявам се — отвърна учтиво Патриархът. — Никой не е пострадал и Империята не е имала намерение да нанася обида на Манастирите. Империята не завладява. Империята не атакува. Задържаните ще бъдат освободени веднага, щом се установи, че наистина са граждани на Манастирите, а не терористи, които са извършили държавна измяна срещу Империята: оскърбление на самия Бог. Позицията ни ще бъде изложена детайлно в официалното ни извинение до Съвета на братята. Може би ще продължим нашата дискусия във вашия кабинет, Ваше Превъзходителство?
— Може би е най-добре Ваше Сиятелство да обясни още сега, в присъствието на всички тук — отвърна мрачно Деймън, — защо е решил, че един от моите вицепосланици може да не е гражданин на Манастирите?
Патриархът дори не погледна към затаилата дъх тълпа, която поглъщаше жадно всяка негова дума.
— Жената, която нарича себе си т’Пас от хълма Нарнен — изрече с невъзмутим тон той, — е свързана с каинистите и дори е била чута да изразявала политическите си възгледи, което е равносилно на проповядване на каинизъм.
Думите му предизвикаха възмутен шепот и ахкания сред присъстващите — каква наглост от страна на този човек, пък бил той и Патриарх — и недоверчиво-възмутени погледи към мъжа и присъстващите Сиви котки.
Лицето на Деймън остана невъзмутимо, но вътрешно той се разгневи на подчинената си заради глупаво идеалистичната ѝ натура и на себе си, заради това че не беше избил тези глупости от главата ѝ.
— Това е доста притеснително, ако е вярно — но само притеснително, не и престъпление — рече спокойно той. — Доколкото ми е известно, изразяването на каинистки възгледи не се счита за държавна измяна.
— Това показва само — отвърна Патриархът с педантизъм, който преминаваше в скрита насмешка, — че са ви известни доста малко неща.
Думите му увиснаха в настъпилата продължителна тишина.
— От днес, в навечерието на Деня на свети Бърн, нека бъде известно на всички: няма да има покой за Божиите врагове. Предателите и терористите няма да намират убежище зад дипломатическия имунитет. Когато е застрашено благоденствието на Любимите деца на Ма’елкот, дори всеизвестното ни уважение към Манастирите трябва да отстъпи. Суверенитетът на Манастирите е временен; властта на Ма’елкот е вечна. Ма’елкот е най-висшият!
Патриархът, придворните рицари и всички Сиви котки удариха гърдите си със свит юмрук, сякаш всеки от тях заби кама в сърцето си, след което протегнаха ръцете си с разтворени длани напред, сякаш предлагаха кръвта си на своя Бог: символа на тяхната вяра.
Тоа Сител кимна отсечено на Деймън и тръгна, накуцвайки, покрай него към вратата, която водеше към вътрешността на посолството. Когато го подминаваше, той изрече тихо:
— Кабинетът ви, Деймън. Веднага.
Четирима дворцови рицари го последваха.
За няколко безкрайни секунди Деймън остана неподвижен, с бушуващи в главата си мисли; най-накрая успя да се вземе в ръце дотолкова, че да произнесе с решителен и достатъчно ясен глас, за да го чуе цялата зала:
— Този спор касае само Империята и Манастирите и ще бъде разрешен от тях. Нека той не попречи на забавлението ви. — Той махна с ръка на диригента и оркестърът засвири весел танц. Без да изчаква, за да види дали някой се включва в танца, Деймън се обърна и последва Патриарха.
Преди да излезе от балната зала, той даде знак на шестима от охранителите на посолството. Всичките бяха Посветени, специалисти в ръкопашен бой с облечени в доспехи противници. Не таеше никакви илюзии, че посолството му би могло да оцелее в сблъсък с мощта на Империята — но възнамеряваше да се погрижи Патриархът също да не оцелее. Ако въпросът не можеше да бъде разрешен по мирен път, той щеше да се разреши с кръв.
5.
Тоа Сител отпусна измъченото си тяло в масивното кресло зад огромното, покрито с белези писалище в кабинета на Посланика. С едната си ръка масажираше осакатеното коляно, а в другата държеше чаша с отлично тинаранско бренди, което бе намерил в скрина зад масата. Отпи една голяма ароматна глътка и погледна над ръба на чашата към Деймън, накланяйки леко главата си към рамото, което при него заменяше усмивката.