Неандерталецът — Болинджър — сграбчи щангата и каза:
— Увеличаване на теглото. Две-нула-нула. Начало. — Когато на дисплея се показаха двеста килограма, той започна плавно да сваля и вдига щангата и рече: — Виждаш ли? Това ти е проблемът, недостатъчната тежест.
— Хайде, Хари, да се махаме оттук — обадих се аз. — Наистина трябва да поговоря с теб.
— Не можеш да ми кажеш нищо, което имам нужда да чуя.
Поех си дълбоко дъх, задържах го и после се хвърлих с главата напред.
— Типично поведение на Работник — изрекох презрително. За миг се почувствах така, сякаш съм баща ми.
Майкълсън се завъртя към мен така, сякаш е качен върху воденичен камък.
— Какво?
— Вие, от нисшите касти, всичките сте еднакви. „Майната му, човеко, това не ми влиза в работата.“ Това ти е по наследство. Ето защо вие, работнически отрепки, никога няма да се измъкнете от гетото.
Майкълсън пристъпи бавно към мен. Очите му горяха.
— Ти просто ме молиш да ти сритам шибания задник.
— Всъщност да — отговорих аз. — Напълно си прав.
Той примигна.
— Я пак?
— Кое точно не ти стана ясно?
Той се вгледа в мен, а същевременно устата му се изкриви в хищническа гримаса: показаха се всичките му зъби и изобщо не изглеждаше да му е забавно.
— Аз съм навит.
— Чудесно. Да вървим тогава в залата за ръкопашен бой.
— Хайде. Само изчакай за момент.
Той се обърна към лежанката, където едрите ръце на Болинджър, сега треперещи, повдигаха щангата за четиринайсети път. Когато те се изправиха напълно, Майкълсън се наведе над него и удари свивките им с ръбовете на дланите си. Ръцете на Болинджър рухнаха и щангата се удари в гърдите му. С опулени очи Болинджър се опита да изпъшка: „Край! Край!“, но не му стигаше въздухът, за да успее уредът да регистрира гласа му.
Майкълсън го потупа по бузата и каза:
— Не трябва да вдигаш без помощник, знаеш ли? — После му се ухили: — След вас, мадам.
Озъбих му се в отговор.
— Много благодаря, госпожице.
Нещата се развиваха в добра посока, но усетих как по тялото ми пробягва хлад. Започвах да разбирам колко опасен може да бъде Майкълсън и знаех, че трябва да съм адски внимателен.
4.
Залите за ръкопашен бой са точно над фитнесзалата, на горния етаж. Двете помещения са с различен размер и конфигурация, но и двете имат подове и стени, покрити с трисантиметров пласт сорботан, за да се сведат до минимум нараняванията от удари. Сорботанът на една от стените е прозрачен и покрива огледало, необходимо, за да може човек да наблюдава движенията си.
Двамата с Майкълсън се срещнахме в една от залите. Аз вече бях намъкнал задължителната полуброня: сантиметър сорботан покриваше лактите ми, коленете, жизненоважните вътрешни органи, главата и врата. Майкълсън носеше своята пропита с пот памучна риза, провиснал черен панталон и нищо друго.
— Не си си сложил броня — казах.
Той ми се усмихна презрително.
— Гениално, Бизнесмомче. Как успя да се сетиш?
За да се успокоя, си представих ярка картина на нощното небе на Отвъдие и силуета на дракон на фона на пълната луна. Ако не успеех да се справя със задачата, тази мислена картината щеше да ми остане единственото нещо, което някога щях да видя.
— Е — започнах аз, — хайде, бронята е задълж…
Но преди да успея да завърша, той ме удари от дузина посоки едновременно.
Усещането беше такова, сякаш съм попаднал във вършачка — той ме блъскаше с колене в незащитените бедра и с юмруци и лакти в ребрата, с чело — в слънчевия сплит, и преди да осъзная какво всъщност ми се случва, предпазната маска на лицето ми беше паднала на пода, ръцете ми и краката ми кой знае защо не можеха да се движат и цялото тяло ме болеше.
— Ще ми кажеш ли отново онова за работническите отрепки, а? — Гласът му звучеше в ухото ми монотонно и рязко и изведнъж осъзнах, че мога да умра тук.
Ако поискаше, той можеше да ме убие. Лесно.
И щеше да му се размине: нещастен случай по време на тренировка; щеше да продължи да си живее живота, а моят щеше да секне мигновено.
И изглежда, много му се искаше да стане така.
Странно е това чувство: вътрешностите ти стават като вода, цялата сила се отдръпва от ръцете и краката ти, очите ти се наливат със сълзи — навярно това е детски инстинкт, да се направиш на слаб и беззащитен, с надеждата да предизвикаш ответния родителски инстинкт. Но по някакъв начин бях сигурен, че точно този инстинкт отсъства у Майкълсън.