7.
Рейт седеше вцепенен пред артанското огледало, стиснал здраво златната дръжка.
Аз — помисли си той, изумен. — Това съм аз.
Вече го виждаше: целият му живот се разгърна пред очите му, разкривайки всичките си перипетии. Тук, на този преломен момент в историята, застанал на възловата точна на конфликта между Империята, артанците и нечовешкия дом Митондион, той откри връзката, която търсеше отдавна. Беше открил ръката на Каин.
Намери я в огледалото.
Каин го беше създал; Каин бе вложил в него жаждата за власт и познание, която бе отвела Рейт до тук и сега, в точката, където силите на историята се бяха озовали в неустойчиво равновесие, готови да поемат нататък, накъдето ги насочеше и най-лекият му дъх. Каин бе поставил Тоа Сител върху Дъбовия трон. Каин беше вдъхновил еретиците терористи, които бяха накарали Тоа Сител да използва Огледалото, за да му каже: … начина, по който пътищата ни се пресичат без определена причина…
Но причина имаше. Каин бе причината.
Сега Рейт вече виждаше всичко: възможностите, шансовете. Виждаше, какво би могъл да сътвори тук Каин — ако само служеше на истинската мечта за Обединено човечество. Съзря възможността да нанесе удар в стила на Каин; би могъл да повлияе върху баланса със собствената си тежест. На целия континент, може би в целия свят, нямаше по-голяма заплаха за бъдещето на човечеството от елфите от дома Митондион. Само с един елегантен жест той би могъл да изпрати срещу тях цялата мощ на втората най-голяма заплаха срещу истинската си мечта: актирите — народа на Каин.
И да остави двамата най-големи врагове на Бъдещето на човечеството да се унищожат един друг.
Рейт се изправи.
— Птолан — рече спокойно той, изненадан колко ясно и нормално бе прозвучал гласът му. — Магистър Птолан, елате при мен.
Преди да се разнесе гласът, се чуха само една-две крачки — Птолан сигурно беше подслушвал до вратата.
— Да, магистър Рейт?
— Повикайте брата говорител; събудете го, ако е необходимо. — Рейт имаше необходимите умения, за да изпрати и сам съобщението, но го очакваха неотложни дела зад стените на замъка Трънова клисура — дела, които не можеха да чакат и минута. — Съветът трябва да бъде уведомен — рече той. — Артанските господари на Трансдея и елфите от дома Митондион се намират в състояние на война.
— Война? — попита Птолан със затаен дъх. — Сега?
Рейт сви устни и се загледа в нощното небе.
— Да речем, че след час.
Когато Птолан се отдалечи, Рейт бавно се обърна към ъгъла на стаята си и удряйки с юмрук в гърдите си, предложи на олтара на Ма’елкот кръвта от сърцето си.
8.
Елфските легати стояха в приемната на Винсън Гарете с типичното си нечовешко високомерно спокойствие и изглеждаха съвсем не на място, като балерини в кланица. Администратор Гарете стисна зъби и се опита да не обръща внимание на потта, която се стичаше изпод мишниците му по ребрата.
Той лично бе обзавел стаята по образец на Кедровата стая от английския замък Уоруик. Идеално сглобените изкусно резбовани панели от тъмно дърво обхващаха стената на височина петнайсет фута, до самия таван, покрит със златен варак в бароковия стил на Италия от седемнайсети век. Камината представляваше изумително творение от розов мрамор, достигащо наполовина височината на Гарете; върху полицата ѝ стоеше огромен механичен часовник, чието обсипано със скъпоценни камъни махало пръскаше многоцветни искри. Пет големи кристални полилея грееха със светлината на триста свещи. Изтъканият на ръка килим повтаряше шарката на тавана и върху него бяха подредени мебели с неповторимо изящество.
Впечатляващата комбинация от богатство и вкус би накарала всеки човек здравата да се замисли върху подхода си към артанския вицекрал и да започне всеки разговор с подходящия за властта и прозорливостта на Гарете тон — което, разбира се, ласкаеше не толкова суетата му, колкото чувството му за преданост към Компанията. Като вицекрал, той бе публичното лице на компания „Отвъдие“ — известна на местните като кралство Арта — и като такъв, той бе длъжен да създаде имиджа, предизвикващ уважението, което заслужаваше Компанията.
Но тези проклети елфи…
Те ситнеха из стаята, разговаряйки помежду си на тих глас, като на моменти се разнасяше звънливият им металически смях. От време на време някой се обръщаше към него и му задаваше учтив въпрос за произхода на някоя тъкан или за историята на някоя точно определена резба върху мебелировката — въпроси, на които би могъл да отговори само някой проклет специалист по вътрешен дизайн, но не и човек, който се е захванал с отговорната работа да управлява това херцогство. И те като че ли тайничко се забавляваха с невежеството му.