Беше ги намразил още от пръв поглед.
Чуждите им надменни лица, приличащи на карикатури, нечовешкото им спокойствие, притаено зад учтивия им интерес към обзавеждането — всичко в тях го караше да се чувства като някой тъп селяндур, който им показваше землянката си така, сякаш беше замък. Присъствието им правеше великолепната стая да изглежда, като че ли някое пеленаче я е омазало с ръце, изцапани със собствените му лайна.
Можеше да изтърпи личното оскърбление, но проявеното към Компанията неуважение беше непростимо. Те се присмиваха на целия му живот.
Имаше и още нещо, което Администраторът не се срамуваше да признае. Огромните им, твърде скосени очи и странната форма на черепите им му напомняха за крадящите деца торбалани, които населяваха кошмарите му като тийнейджър: те изглеждаха точно като злодеите от хиляди детски страшни приказки.
Изглеждаха като Сивите.
Гарете се прокашля.
— Ще се върнем ли към въпроса за, хм, Диамантената мина, мили хора… ъъъ… мили… ммм, мили първородни? — Проклет да е тоя западен диалект! Беше ли ги обидил? Тъпият език беше толкова тромав. Той е Администратор, не някой презрян дипломат. Не знаеше със сигурност каква бе действителната връзка между Диамантената мина и дома Митондион — нали джуджетата и елфите трябваше да се мразят, или какво? Той не си спомняше дали бе останал с такова впечатление от историята на Отвъдие, или от някоя проклета приказка, която майка му го беше карала да чете като малък.
А всичките се бяха втренчили в него, и петимата. Лицето на Гарете започна да пламти. Проклетите елфи го гледаха така, сякаш можеха да прочетат мислите му.
— А, да, Диамантената мина — каза един от тях — бяха го представили на Гарете като Куелиар и той предположи, че този елф е техният водач. — Чудесно местенце. Гостувах там, ммм, може би преди второто десетилетие на Рейвънлок — това ще рече преди, хъм, някъде около деветстотин години по вашето, човешко летоброене, Ваше Височество. Наистина впечатляващо. Пещери от сияещ травертин и весел, жизнен народ: отлични готвачи и буйни танцьори.
— Но без никакъв музикален слух — вмъкна друг.
— Да, но ритъмът — възрази Куелиар. — Според тях ритъмът е по-важен от мелодията.
— Хм, вярно — намеси се трети. — Тогавашните каменари не говореха за музикален слух, а за сърце на танцьор.
Лицето на Гарете запази изражение на учтиво любопитство, макар вътрешно да се бореше да сдържи раздразнението си, което заплашваше да избухне в гняв. Той беше убеден, че за тях това бе някаква проклета игра.
Наистина чудесно място, помисли си подигравателно Гарете. Беше виждал тези пещери: мрачни, влажни, задушни дупки в скалите, чиято единствена ценност си оставаше заключена в камъните. Тези джуджета бяха просто диваци, които се кланяха пред племенния си амулет, докато във всички стени около тях сияеха и проблясваха несметни богатства от минерали. Геолозите на Компанията продължаваха да изследват пещерите и всеки следващ доклад беше по-възторжен от предишния; първите два участъка вече бяха почнали работа и извлечената руда се оказа невъобразимо богата.
Каква загуба, помисли си Гарете, както всеки път, когато си представяше, че векове тези пещери са били обитавани от джуджетата. Диамантената мина бе последното доказателство за едно от основните правила на Администратора: Ако не знаеш как да използваш нещо, не се оплаквай, ако го вземе онзи, който знае. Тези недоразвити дребни троглодити дори не разбираха какво са изгубили.
Но — както винаги — решението пораждаше нови проблеми. Тези проклети елфи…
Не трябваше да се подценява силата им. За това предупреждаваха всички доклади. Елфите могат да проникват в съзнанията ви; могат да ви накарат да халюцинирате по команда. По тази причина всяка врата, която водеше към тази стая, се пазеше от охранителите на компания „Отвъдие“ — „артанската стража“ — които носеха противокуршумна броня, устойчива на всякаква магия, и бяха въоръжени с химически автомати. При първия признак, че Гарете вижда в стаята нещо, на което не му е там мястото, те щяха да открият стрелба. Той нямаше да поема никакви рискове.
А ако проклетите елфи могат да четат мислите му, то нека го направят. Може би тогава щяха да му окажат дължимото уважение.