Макар елфът да не помръдна от мястото си и дори не промени изражението на лицето си, от него полъхна вледеняваща вълна, която се разби в Гарете, изпълвайки го със страх. Той сякаш се събуди от някакъв неприятен сън: гледаше Посланика на Манастирите с нарастващо отвращение. Приятели? Как изобщо му беше хрумнало, че някога са били приятели? Та той едва познаваше този мъж и тайничко го смяташе за досаден фанатик, съмнителна личност, която се люшкаше между откровената тъпотия и непоносимата мономания. А погледът, който Рейт хвърли на Куелиар — немигащ, неизразителен, безумно съсредоточен, — започна да превръща отвращението на Гарете в истински физически страх.
— Аз съм Рейт от Анхана — каза той и плесна с ръце така, сякаш изтупваше от дланите си прах в посока към Куелиар.
Не се случи нищо.
Елфите продължиха да го гледат с любопитство. Гарете едва се осмеляваше да диша и се молеше това да се окаже някаква възмутителна шега. Рейт скръсти ръце и лека усмивка на мрачно задоволство набръчка крайчеца на очите му. Куелиар се изкашля веднъж и спътниците му се обърнаха към него.
Гарете потрепна; беше го страх да гледа, но не можеше да устои.
Перестите вежди на елфа се сбърчиха изненадано; главата му се наведе настрани като на озадачено кученце. Той бавно се отпусна на едно коляно. Лицето му изразяваше само изненада, но не и тревога — камо ли някаква болка, — когато от устата му блъвна черна кръв и оплиска килима.
— Съжалявам — каза той тихо на Гарете. — Ужасно съжалявам.
След това рухна по лице в локвата от повърната кръв. Тялото му се сгърчи, разтресе се, от окървавената му уста излизаха огромни кървави късове, сякаш нещо режеше стомаха му, черния му дроб и вътрешностите му на парчета и после насила ги изтикваше навън през гърлото му. Изригна фонтан от алено-черни капки и опръска деликатната бродерия на дивана в стил Луи XIV.
Накрая издаде няколко слаби давещи се звуци — хгхк… гкх… гкх… гхссс… — и застина неподвижно.
— Беше ми приятно да се запознаем — рече спокойно Рейт. Той повдигна вежди към останалите елфи, но внезапната смърт на техния водач като че ли ги беше изненадала така, че сега стояха като вцепенени. Гарете беше обзет от ужас, трепереше неконтролируемо, не можеше да си поеме дъх. Той бе абсолютно убеден, че в момента елфите се съвещаваха без нито една дума или жест, подготвяйки немислимо, нечовешко отмъщение. Рейт, от друга страна, им обърна гръб, сякаш те не бяха достойни за вниманието му.
Той отново скръсти ръцете си на гърдите по онзи необичаен начин и страхът на Гарете се изпари; дори споменът, че е бил уплашен, се разсея като пушек.
— Повикайте стражите си — каза Рейт. — Нека разстрелят тези убийци.
И тъй като в края на краищата Рейт бе един от най-старите приятели на Гарете, администраторът изпълни желанието му.
9.
Навремето Станцията бе представлявала площад в сърцето на Долен Тонклефт; къщите, които някога се бяха издигали около него, все още съществуваха — под изящния купол от бронестъкло и стоманени греди — като някоя средновековна улица в някой от земните градове, превърната в примамка за туристите. Бронирано стъкло ограждаше като стена и улиците, които някога бяха водили към площада. През него преминаваха безпрепятствено единствено стоманените ленти на железопътните линии. По пет пъти на час масивни парни локомотиви теглеха натоварените вагони към Станцията. Бронираните стъкла, опушени от непрекъснатия въглищен дим, пропускаха съвсем малко слънчева светлина; вътрешността на Станцията се осветяваше от газени лампи двайсет и четири часа в денонощието. Дори посред бял ден всичко в Станцията изглеждаше зеленикаво, като в лунна нощ, а след залез-слънце всичко започваше да изглежда бледо и чуждоземно.
Офисите на компания „Отвъдие“ заемаха една голяма сграда, която някога бе дом на преуспял търговец. Тя беше залепена за склада, в който сега се помещаваше фиксираната точка на прехвърляне, затова в офисите непрекъснато миришеше на озон и сяра; миришеше на Земята.
В някогашното мазе на търговеца сега се помещаваше същинският нервен център на офисите: сгушен уютно под повърхността, в нормално за Земята поле, захранвано от намиращата се в съседство точка за прехвърляне, се намираше ЦОД — Центърът за обработка на данни. Тук, където полето защитаваше чувствителната електроника от хаотичното влияние на физическите закони на Отвъдие, се намираха компютрите и земното комуникационно оборудване, които бяха мозъкът на Компанията.