Кимнах.
— Няма да съжалявате.
Той не отговори. Изражението му беше дълбоко скептично.
6.
Хари ме погледна над острието на бокена си — учебен дървен меч, утежнен до три четвърти от масата на сабите в Отвъдие. Сега носеше задължителния минимум броня, както и аз. Бокенът е истинско оръжие и може да убива.
Хари ме нападна без предупреждение, като отби меча ми надолу със своя собствен; когато телата ни влязоха в контакт, един лакът, който дори не забелязах, се вряза в защитната ми маска и ме накара да загубя опора под краката си. Проснах се на земята и бокенът ми се плъзна настрани. Хари стоеше над мен, притиснал върха на дървения си меч към гърдите ми.
— Ти загуби.
Блъснах меча му встрани и ядосано се изправих на крака.
— Мамка му, Хари! Защо трябваше да ме удряш в лицето? Можеше да ми скъсаш шевовете и ти много добре знаеш това. И се очакваше да поработим върху боя с мечове.
Той сви рамене и хвърли бокена си настрани.
— Очаквало се било. А за теб се очакваше да си доста добър в боя в мечовете, поне за стандартите на Кочината. Защо винаги губиш?
— Защото ти винаги мамиш.
За един Бизнесмен това би било смъртна обида. Хари само поклати глава.
— Слушай, когато се биеш за живота си, няма такава дума „мамене“. Един много умен тип някога е казал: „Да победиш, не е най-важното нещо. То е единственото важно нещо.“ — Той пристъпи към мен, гледайки ме странно доброжелателно. — Крис, ти си доста добър боец, знаеш ли? Пъргав си, учиш се бързо и така нататък. И си по-добър с меча от мен. Ако играя по правилата, ще ме победиш. Но ако в Отвъдие започнеш да играеш по правилата, просто ще те убият.
Помислих си: Не ми говори снизходително, долнопробен Работнически боклук, но на глас казах:
— Да, добре. — Отидох при бокена си и го вдигнах. — Да го направим още веднъж.
— Никога не се отказваш, нали? — той ме гледаше донякъде с досада, донякъде с неудобство. — Не мога да не ти го призная, умееш да носиш на бой. Но не мисля, че това ще ти помогне кой знае колко. И мисля, че се нуждая от свободното си време, за да поработя върху влизането ми в транс.
Това беше почти добра новина — Хари най-накрая беше осъзнал, че ще трябва да поработи върху магическите дисциплини, ако иска да се дипломира. Но практиката сама по себе си не е достатъчна — нужна е практика при идеални условия. И аз знаех точно от какво се нуждае той. Единственият начин да попаднем и двамата в Отвъдие беше да убедя Хари да ми позволи да му помогна.
— Измъкваш се, а? Точно когато започнах да схващам?
— Крис, съжалявам, човече. Просто не ти се получава.
Той се зае да сваля бронята си. Всяко скърцане на велкрото сякаш забиваше игла право в сърцето ми.
— Какво значи, че не ми се получава? Кой назначи теб за експерт? Учил съм по същата програма като твоята — може да не съм толкова добър в това, но знам за него не по-малко от теб.
Пронизващият поглед на черните му очи изведнъж стана пуст, сякаш той гледаше през главата ми към стената отзад. Устните му се изкривиха от полуусмивка — сякаш го болеше някой зъб.
— Никога няма да знаеш за това колкото мен. Твърде стар си. И не обичаш да се биеш.
— Престани с тези глупости, Хари. Знам…
— Нищо не знаеш.
Спомних си какво бях чел в досието му — за лудостта на баща му и падането по кастовата стълбица от Професионалист — професор по социална антропология — до временно настанен в работническите гета на Сан Франциско, за побоите, на които почти със сигурност е бил подложен от баща му, и за момент ми се стори, че го разбирам.
— Е, ти си имал тежко детство…
Той се изсмя в лицето ми — зловещ, хриплив звук, в който нямаше нищо весело.
— Имах страхотно детство. Къде мислиш, че се научих да се бия? По времето, когато станах на осем, вече знаех: всяка битка е битка до смърт. Точно това ги прави толкова забавни. Ти още не си осъзнал това и сигурно никога няма да го осъзнаеш. Няма да живееш достатъчно дълго. И съжалявам за това, защото един вид започнах да те харесвам.
— Хубаво тогава! — Започнах да смъквам екипировката си, чувствайки как в мен започва да кипи гняв. — Имаш добър усет към мелодрамата, Хари. Жалко, че си толкова голям гадняр.