Филип Пулман
Острият кинжал
1.
Котката и габърите
Уил потегли майка си за ръката.
— Хайде, хайде!…
Жената се дръпна. Още я беше страх. Уил огледа тънещата в здрач тясна уличка с двете редици къщи, всяка с миниатюрна градинка отпред, оградена с жив плет. Слънцето пламтеше в прозорците от едната страна, а от другата всичко беше обвито в полумрак. Нямаше много време. Скоро хората щяха да станат от масите и наоколо щяха да се появят други деца, които щяха да ги видят и после да приказват. Да се чака, беше опасно, но не му оставаше друго, освен да се опита да я убеди. Както обикновено.
— Хайде, мамо, да идем да видим госпожа Купър. Виж, почти стигнахме.
— Госпожа Купър? — повтори тя със съмнение.
Момчето обаче вече натискаше звънеца. Трябваше да остави чантата, за да звънне, защото с другата ръка все още държеше майка си за китката. Да те видят как на дванайсет продължаваш да се държиш за ръката на майка си, никак не беше приятно, но той знаеше какво ще се случи, ако я пуснеше.
Вратата се отвори и на прага се появи възрастната учителка по пиано, а заедно с нея и познатият мирис на лавандулова вода.
— Кого виждам? Наистина ли си ти, Уилям? Не си идвал повече от година. Какво искаш, миличък?
— Мога ли да вляза? Заедно с мама? — решително попита момчето.
Госпожа Купър погледна жената с разрошена коса и разсеяна усмивка, после момчето с неговия настойчив и тревожен поглед, стиснатите устни и издадена долна челюст. Едва тогава й направи впечатление, че госпожа Пари, майката на Уил, е гримирала само едното си око. Нито тя, нито Уил го бяха забелязали. Нещо тук не беше наред.
— Ами… — промърмори госпожа Купър и се отдръпна, за да могат да влязат в тясното антре.
Уил се озърна внимателно, преди да затвори вратата. Госпожа Купър забеляза колко здраво стискаше майката ръката му и колко грижовно момчето я въведе в хола, където беше пианото (естествено, това беше единствената стая, която познаваше). Усети леката миризма от дрехите на госпожа Пари, сякаш бяха стояли прекалено дълго в пералнята, преди да ги извадят. Забеляза колко много си приличат майката и синът, седнали на дивана — и двамата имаха издължени очи и прави черни вежди.
— Какво има, Уилям? — попита възрастната жена. — Случило ли се е нещо?
— Майка ми има нужда да се приюти някъде за няколко дни отвърна момчето. — Точно сега е много трудно някой да я наглежда у дома. Не казвам, че е болна. Просто е объркана и неспокойна. Няма да е никак трудно. Просто й е необходим някой, който да е добър с нея, и си помислих, че вие може би ще се съгласите.
Жената гледаше сина си с безизразен поглед, сякаш не разбираше какво говори. Госпожа Купър забеляза на бузата й синина. Уил не сваляше очи от учителката и в погледа му се четеше отчаяние.
— Няма да има никакви разходи — продължи той. — Донесъл съм няколко пакета с храна. Сигурен съм, че ще е достатъчно. Вие също можете да си вземете. Тя няма да има нищо против.
— Но… Не знам дали е редно… Сигурен ли си, че няма нужда от лекар?
— Не! Нищо й няма.
— Но не може да няма някой, който… Искам да кажа, все имате някакви съседи или роднини…
— Нямаме роднини. Само двамата сме. А съседите са прекалено заети.
— А социалните служби? Не че искам да се отърва от теб, миличък, но…
— Не, не! Просто й трябва малко помощ. Аз няма да мога да се грижа за нея известно време, но няма да е задълго. Мисля… Имам да свърша някои неща. Но скоро ще се върна и ще я отведа у дома, обещавам. Няма да ви притесняваме дълго.
Майката гледаше сина си с такова доверие, а момчето се обърна към нея и й се усмихна окуражаващо с такава обич, че на госпожа Купър не й даде сърце да откаже.
— Е, добре — обърна се тя към госпожа Пари. — За ден-два няма проблем. Можете да спите в стаята на дъщеря ми, миличка. Тя е в Австралия и стаята е свободна.
— Благодаря.
Уил се изправи, сякаш нямаше търпение no-скоро да си тръгне.
— А ти къде отиваш? — попита госпожа Купър.
— При един приятел. Ще се обаждам винаги, когато е възможно. Знам телефонния ви номер. Всичко ще е наред, ще видите.
Майка му го гледаше недоумяващо. Уил се наведе и я целуна непохватно.
— Не се тревожи, госпожа Купър ще се грижи за теб по-добре от мен, честна дума. Утре ще ти се обадя по телефона и ще си поговорим.
Двамата се прегърнаха. Уил я целуна още веднъж и нежно се освободи от прегръдките й, после се запъти към вратата. По предателския блясък в очите му госпожа Купър разбра, че е разстроен, но в последния миг момчето си спомни за добрите маниери и й протегна ръка.
— Довиждане и много ви благодаря.
— Уилям — каза учителката, — защо не ми кажеш какво има…