— Там, където живея, не е горещо. Но климатът се променя. През лятото е по-горещо отпреди. Казват, че хората са разрушили атмосферата с всичките химикали, които използват и затова времето се е объркало.
— Май наистина е така — съгласи се Лира. — И ние сме тук в центъра на всичко това.
Той не отговори, измъчван от горещината и жаждата, и двамата продължиха трудното изкачване в нажежения въздух. Панталеймон, преобразен на щурче, седеше на рамото на Лира, твърде уморен, за да скача или да лети. От време на време вещиците откриваха по някое изворче, до което децата не можеха да стигнат, и отиваха да напълнят манерките им. Без вода скоро щяха да умрат от жажда, а наблизо вода нямаше — всяка струйка, която избликваше от земята, отново биваше погълната от нажежените скали.
Двамата продължиха да вървят, очаквайки с нетърпение вечерния хлад.
Вещицата, която тръгна на разузнаване, се наричаше Лена Фелд. Тя летеше ниско, като използваше канарите за прикритие, а малко преди залез, когато слънцето обагряше в кървавочервено околните скали, стигна до синьо езерце, край което отряд войници си строеше лагер.
Ала още първият поглед към тях й каза повече, отколкото би искала да знае — тези мъже нямаха демони. Те не бяха от света на Уил, нито от Читагазе, където демоните бяха вътре в хората, но всички изглеждаха живи. Войниците бяха от нейния свят и отсъствието на демоните я ужаси и зашемети.
Обяснението дойде малко по-късно, когато от една палатка се показа жена. Беше красива и изящна в защитната си униформа — и изпълнена с живот. Такава беше и златистата маймунка, която подскачаше около нея.
Лена Фелд се скри сред камъните и видя госпожа Колтър да разговаря с командира на отряда, докато войниците разпъваха палатките, палеха огньове и топлеха вода.
Лена, която беше участвала със Серафина Пекала в спасяването на децата от Болвангар, искаше да я застреля на място, но съдбата като че закриляше тази жена. Да стреля с лък, беше много далече, а не можеше да се приближи повече, без да я забележат. Трябваше да стане невидима. Заклинанието й отне десетина минути.
Когато най-сетне се увери, че магията действа, Лена Фелд се спусна по скалистия склон към езерото. Двама или трима войници вдигнаха глави и я изгледаха с празен поглед, но никой от тях не задържа вниманието си върху нея. Вещицата спря пред палатката, в която беше влязла жената, и вдигна лъка си с поставена на тетивата стрела.
Отвътре долиташе нечий нисък глас и тя повдигна лекичко платнището да погледне.
Госпожа Колтър разговаряше с някакъв мъж, когото Лена не беше виждала — възрастен, с побеляла коса и могъщо телосложение. Около китката му се беше увил демонът му във вид на змия. Двамата седяха в платнени столове и си говореха тихо, приближили глави.
— Разбира се, Карло — рече жената. — Ще ти кажа всичко, което те интересува. Какво искаш да знаеш?
— Как се справяш с Привиденията? — попита мъжът. — Не мислех, че е възможно, но с очите си ги видях да те следват като кученца… Да не би да се боят от стражата ти? Каква е причината?
— Съвсем просто е. Те знаят, че мога да им дам повече храна, ако ме оставят жива, отколкото, ако ме погълнат. Мога да ги отведа при плячката, за която копнеят безплътните им сърца. В мига, в който ми ги описа, вече бях сигурна, че ще бъдат под моя власт, и наистина се оказа така. А целият свят трепери пред тези ужасни създания! Карло! — продължи тя шепнешком. — Знаеш, че мога да направя нещо и за теб. Искаш ли да ти доставя истинско удоволствие?
— Мариса — промърмори мъжът, — достатъчно ми е да съм близо до теб…
— Не е достатъчно, Карло, и ти го знаеш. Мога да ти доставя несравнимо по-голямо удоволствие…
Малките черни ръчички на демона й помилваха змията, която бавно се разви и се плъзна по ръката на човека. Жената и мъжът държаха чаши със златисто вино. Тя отпи от своята и се наведе към него.
— Ах… — изстена мъжът, когато демонът му се откъсна от него и се отпусна в ръцете на маймунката. Златистото създание бавно я вдигна към лицето си и поглади с буза смарагдовата й кожа. Черният език на змията се стрелна навън, а мъжът въздъхна.
— Карло, кажи ми защо преследваш момчето — прошепна госпожа Колтър и гласът й беше нежен като ласката на демона й. — За какво ти е притрябвало?
— То има нещо, което искам. О, Мариса…
— Какво е то, Карло? Какво има?
Той поклати глава, но съпротивата му беше обречена. Демонът му обвиваше нежно гърдите на маймунката и прокарваше глава през дългата й лъскава козина, докато ръцете й се плъзгаха по гъвкавото му тяло.