— Не! — извика Уил. — Грешите! Никога не съм се стремил към това! Онова, което търся, е съвсем друго!
— Ти може би си мислиш така, но истината е различна — промълви мъжът.
— Добре, какво трябва да правя?
Тогава Станислаус Груман, Джопари, Джон Пари се поколеба.
Помнеше клетвата, която беше дал на Лий Скорзби, и се поколеба, преди да я наруши. Нямаше избор, трябваше да го направи.
— Да отидеш при лорд Азриел — изрече той — и да му кажеш, че те праща Станислаус Груман и че притежаваш единственото оръжие, което му е нужно. Независимо дали ти харесва или не, това е твоята задача, момче. Забрави всичко друго, колкото и важно да ти се струва, и го направи. Ще те отведат дотам — нощта е пълна с ангели. Раната ти ще заздравее. Почакай! Преди да тръгнеш, искам да те погледна както трябва.
Мъжът посегна към раницата, която носеше, извади кибрит и запали малък тенекиен фенер. Двамата за пръв път се погледнаха.
Уил видя измъчено лице с неколкодневна четина и упорита челюст, върху което светеха яркосини очи. Слабото тяло на мъжа, превито от болка, беше наметнато с тежък плащ, обточен с пера.
Пред шамана стоеше момче в изпокъсана ленена риза, още по-малко, отколкото очакваше, изтощено и настръхнало като диво зверче, но с някакво странно необуздано любопитство в будните очи под правите тъмни вежди, които толкова напомняха очите на майка му…
Между тях премина искра.
Ала в мига, в който фенерът освети лицето на мъжа, от притъмнялото небе долетя стрела и той се строполи, без да промълви дума. Демонът орел изчезна, сякаш никога не беше съществувал.
Уил седна на земята зашеметен.
Нещо изпърха край него и ръката му се стрелна несъзнателно нататък. В дланта му пляскаше с крила и се мъчеше да се изтръгне уплашен демон червеношийка.
— Не, не! — извика вещицата Юта Камайнен и се сгромоляса до него на земята, притиснала ръка към сърцето си.
Но още преди да успее да се надигне, Уил се съвзе и опря острия кинжал в гърлото й.
— Защо го направи? — извика той. — Защо го уби?
— Защото го обичах, а той отхвърли любовта ми! Аз съм вещица! И не прощавам!
Тя беше вещица и не би се уплашила от едно момче при нормални обстоятелства, но сега Уил й вдъхна страх. У него имаше повече сила и заплаха, отколкото у всяко друго човешко същество, което познаваше, и това я накара да потрепери. Юта падна възнак, а той се надвеси над нея, сграбчил косата й с лявата си ръка, глух за болката и смазан от отчаяние.
— Ти не знаеш кой беше той! Баща ми!
Вещицата разтърси глава.
— Не, не! — прошепна. — Не е възможно! Това не може да е истина!
— Не е нужно да е възможно, достатъчно е, че е истина! Той беше баща ми и никой от нас не го знаеше до мига, в който ти го уби! Цял живот съм чакал и изминах целия този път, за да го намеря, а ти го уби…
Разтърси я като дрипа и я блъсна на земята.
— Какво е направил, та да го убиеш? Кажи ми, ако можеш!
Тя погледна мъртвия, после момчето и тъжно поклати глава.
— Не, не мога да го обясня. Прекалено млад си. Няма да разбереш. Обичах го, това е всичко.
Уил не успя да я спре. Вещицата стисна дръжката на ножа, който беше измъкнала от ножницата секунда преди това, и го заби в гърдите си.
Той дори не изпита ужас. В този миг чувстваше само отчаяние и някаква неизмерима пустота.
Бавно се изправи и се вгледа във вещицата, в буйните й черни коси и свежото лице, мокро от дъжда. Устните й бяха разтворени като за целувка.
— Не разбирам — изрече на глас. — Толкова е странно…
И се обърна към мъртвия мъж. Баща му.
Гърлото му се сви. В светлината на малкия фенер Уил коленичи и докосна с ръце тялото му — лицето, раменете, гърдите. Затвори очите му, отметна сивата коса от челото му, помилва грапавите му страни, стисна ръцете му.
— Татко… — прошепна. — Татенце… Не знам защо го направи тази жена. Не разбирам, толкова е странно за мен. Но обещавам, кълна се да направя онова, което искаше от мен. Ще се боря. Ще бъда воин, обещавам. Ще занеса ножа на лорд Азриел който и да е той, и ще му помогна да се пребори с врага си. Сега почивай… Всичко е наред. Спи…
До мъртвия се търкаляха кожената му раница, кибритът, фенерът и роговата кутийка с балсама от кървав мъх. Уил събра всичко. Внезапно погледът му падна върху обточения с пера плащ на баща му, тежък и подгизнал, но все пак топъл. На мъртвия вече нямаше да му трябва, а Уил трепереше от студ. Той разкопча бронзовата катарама и се наметна с плаща.
После угаси фенера, хвърли последен поглед към двете проснати тела и заслиза по склона.
Въздухът беше зареден с електричество и шепнеше с хиляди гласове. Поривите на вятъра донасяха до слуха му и други шумове — далечен говор и монотонно пеене, дрънчене на метал и плясък на крила, които бяха така осезаеми, че сякаш бяха в главата му. Камъните под краката му бяха мокри и хлъзгави. Слизането се оказа далеч по-трудно от изкачването, но той нито за миг не забави крачка.