Ето защо сега напрегна мисълта си и се съсредоточи. Трябваха й няколко минути, докато се почувства напълно уверена. За проба излезе от укритието си и се изпречи на пътя на един моряк, който носеше торба с инструменти. Човекът отстъпи, зада й направи път, но дори не я погледна.
Беше готова. Приближи се до вратата на ярко осветения салон и я отвори. Вътре нямаше никой. Не затвори, за да може да избяга при нужда, и се огледа. Друга врата в дъното водеше към стълба, по която се спусна и се озова в тесен коридор с боядисани в бяло тръби, осветен от топчести анбарни лампи. От двете страни се виждаха редици врати.
Вещицата тихо тръгна по коридора, като се ослушваше, докато долови гласове. Изглежда в едно от помещенията се провеждаше някакво съвещание.
Тя отвори вратата и се вмъкна вътре.
Около голяма маса седяха десетина-дванайсет души. Един или двама вдигнаха поглед за миг, погледнаха я разсеяно и тутакси я забравиха. Серафина застана до вратата и се огледа.
На челно място на масата седеше възрастен мъж в кардиналски одежди, а всички останали бяха свещеници, ако не се смята госпожа Колтър, единствената жена в стаята. Тя беше метнала кожените си дрехи на облегалката на стола. Бузите й пламтяха от горещината в недрата на кораба.
В стаята имаше и още един човек — изпит мъж с демон жаба, който седеше встрани, до маса, отрупана с книги в кожени подвързии и купчини жълтеникави свитъци. Отначало Серафина си помисли, че е секретар или писар, но после го видя да гледа в някакъв уред, напомнящ на златен часовник или компас, и час по час да си записва нещо. След като погледнеше уреда, той отваряше една от книгите, търсеше нещо в нея и също грижливо го записваше.
Серафина долови думата вещица и отново насочи вниманието си към хората около голямата маса.
— Тя знае нещо за детето — каза един от свещениците. — Призна си, че знае. Всички вещици са чували по нещичко.
— А аз се чудя какво ли знае госпожа Колтър — обади се Кардиналът. — Дали няма нещо, което е трябвало да ни каже по-рано?
— Ще ви се наложи да говорите направо — ледено се отзова госпожа Колтър. — Забравяте, че съм жена, ваше преосвещенство. Не съм толкова умна, колкото главата на Църквата. Какво е това, което според вас би трябвало да знам за детето?
Изражението на Кардинала беше твърде многозначително, но той предпочете да премълчи. След нова пауза един от свещениците изрече с извинителен тон:
— Изглежда има някакво пророчество, свързано с детето, госпожо Колтър. Всички поличби вече са налице, като започнем от обстоятелствата около раждането му. Циганите също знаят нещо за него — те споменават „вещерско масло“ и „блатно огънче“, а откакто ги отведе в Болвангар, говорят за момичето със страхопочитание. После, подвигът му, когато върна престола на мечия крал Йорек Бирнисон. Това не е обикновено дете. Може би Фра Павел ще ни каже нещо повече…
Той хвърли поглед към мъжа, който се взираше в алетиометъра. Фра Павел примигна, потърка очи и погледна към госпожа Колтър.
— Може би знаете, че това е единственият оцелял алетиометър, ако не се смята онзи у детето — каза той. — Всички други са иззети и унищожени по заповед на Магистратурата. Този уред ми казва, че момичето е получило своя от Ректора на „Джордан“ и че се е научило да го тълкува само, без да използва книгите и писанията. Ако изобщо можеше да ми хрумне да се усъмня в алетиометъра, щях да кажа, че това е невъзможно, защото използването на този уред без книгите ми се струва непостижимо. Нужни са десетилетия усърдна подготовка, за да проумееш как действа. Тя е започнала да го тълкува само няколко седмици след като го е получила, а сега вече го е овладяла почти до съвършенство. Не познавам нито един учен, способен на подобно нещо.
— Къде е момчето сега, Фра Павел? — попита Кардиналът.
— В друг свят. Вече е късно.
— Вещицата знае! — намеси се друг мъж, чийто демон ондатра не спираше да гризе някакъв молив. — Дотук всичко съвпада, нямаме само свидетелството на вещицата. Мисля, че трябва да продължим с изтезанията!
— Какво е това пророчество? — попита госпожа Колтър, която започваше да кипва. — Как се осмелявате да го скривате от мен?
Надмощието й над всички останали беше осезаемо. Златистата маймунка обходи с поглед присъстващите и никой не се осмели да я погледне в очите.