— Какво гласи вашето пророчество за това дете? — прокънтя гласът на госпожа Колтър, звънтящ от метални нотки и зареден със страст. — И какво е името, което ще разкрие съдбата му?
Серафина Пекала се приближи, но никой от стълпилите се около вещицата мъже не усети присъствието й. Тя трябваше да сложи край на страданията на своята посестрима, при това бързо, но усилието да остане невидима изчерпваше всичките й сили. Цялата трепереща, Серафина измъкна кинжала си от ножницата.
— Тя е онази, която дойде преди много време, и оттогава вие я мразите и се боите от нея! — ридаеше пленницата. — Е, сега тя се върна и вие не успяхте да я откриете… Беше в Свалбард, беше с лорд Азриел, но вие я изпуснахте. Тя ви се изплъзна и ще…
Но още преди да довърши, нещо я прекъсна.
През отворената врата влетя речна рибарка, обезумяла от ужас, изпляска немощно с крила и падна на пода. Оттам се надигна, изпърха до гърдите на вещицата и с вик се притисна към нея.
— Ямбе-Ака! — извика със сетни сили пленницата. — Ела, вземи ме!
Никой освен Серафина Пекала не я разбра. Ямбе-Ака беше богинята, която идваше при вещиците в мига на смъртта.
Серафина беше готова. Изведнъж стана видима и пристъпи напред със сияйна усмивка, защото Ямбе-Ака беше весела и ведра, а идването й носеше щастие и покой. Вещицата я видя и обърна към нея набразденото си от сълзи лице. Серафина се наведе да я целуне и с едва доловимо движение прониза сърцето й. Демонът рибарка вдигна замъглените си очи и изчезна.
Сега Серафина Пекала трябваше да си проправи път навън.
Мъжете все още стояха слисани, затова пък госпожа Колтър се съвзе почти мигновено.
— Хванете я! Не я оставяйте да избяга! — извика тя, но вещицата вече беше до вратата с поставена на тетивата стрела.
Тя вдигна лъка и пусна стрелата за по-малко от секунда и Кардиналът се строполи на пода, като риташе и се давеше.
Серафина се устреми към стълбата, там се обърна и пусна нова стрела. Още един мъж падна. В това време резкият звън на корабния звънец вече огласяше целия кораб.
Вещицата изкачи стълбите и излезе на палубата. Двама моряци й препречиха пътя, но тя им подвикна:
— Бързо долу! Пленницата се е освободила! Вървете да помагате!
Това беше достатъчно да ги обърка и докато стояха разколебани, Серафина се измъкна и сграбчи клонката от омаен бор, която беше скрила зад вентилатора.
— Застреляйте я! — проехтя викът на госпожа Колтър и само миг по-късно гръмнаха три пушки. Куршумите се удариха в нещо метално и изсвистяха някъде в мъглата, а в това време Серафина бързо възседна клонката от омаен бор и се понесе стремително като стрела нагоре. Секунди по-късно беше в безопасност в небето, сред непрогледните валма на мъглата, от които излетя и се устреми към нея познат силует. Демонът гъсок.
— Накъде? — попита.
— По-далеч оттук, Кайса — отвърна тя. — Искам да съм по-далеч от вонята на тези хора.
В действителност нямаше представа накъде да поеме и какво да предприеме по-нататък. Но едно знаеше със сигурност — в колчана си винаги щеше да има една стрела, която да намери пътя към гърлото на госпожа Колтър.
Свиха на юг, по-далеч от тревожното зарево в мъглата, идещо от онзи друг свят. В ума на Серафина се зараждаше и оформяше въпрос: какво правеше сега лорд Азриел?
Защото всички събития, които разтърсваха устоите на света, водеха началото си от неговите тайнствени занимания.
Проблемът беше, че вещицата черпеше знанията си най-вече от природата. Можеше да проследи всяко животно, да улови всяка риба, да намери най-редките плодове. Можеше да разчете знаците по вътрешностите на белката, да разгадае мъдростта по люспите на костура, да улови предупрежденията по прашеца на минзухара. Но всички те бяха деца на природата и й разкриваха истините на естеството.
За да научи нещо повече за лорд Азриел, трябваше да търси другаде. В пристанището Тролезунд техният консул доктор Ланселиус поддържаше връзката им със света на мъжете и жените и Серафина Пекала се устреми нататък през мъглата, за да види какво може да научи за него.
Преди да влезе в къщата му, тя направи голям кръг над залива, където върху ледената вода се плъзгаха като призраци корабите и пипалата на мъглата. Долу лоцманът тъкмо въвеждаше в пристанището кораб с африканска регистрация. Извън залива бяха закотвени още няколко кораба. Никога не беше виждала толкова много кораби на това място.
Краткият ден беше към края си, затова Серафина полетя към дома на консула и кацна в градината отзад. Почука на прозореца и доктор Ланселиус сами отвори, сложил пръст на устните си.
— Добре дошла, Серафина Пекала. Влизай бързо и се чувствай като у дома си. Но е добре да не оставаш за дълго.