Рута Скади се изправи. Белите й ръце блестяха на светлината на огъня, а очите й искряха така ярко, че дори и най-отдалечените от нея можеха да видят как се сменят израженията върху подвижното й лице.
— Сестри — започна тя, — искам да ви кажа какво точно става и кой е онзи, срещу когото трябва да се борим. Защото се задава война. Не знам кой ще застане на наша страна, но съм наясно с кого ще се бием. С Църквата. Цялата й история — времето не е много в сравнение с нашия живот, но е страшно много в сравнение с човешкия — е опит да потиска и направлява всеки естествен порив. А когато не може да ги контролира, тя просто ги унищожава. Някои от вас са виждали какво правеха тези хора в Болвангар. То е наистина ужасно, но не е единствено по рода си. Има много такива места. Сестри, вие познавате само севера, а аз съм пътувала и из южните земи. Там има църкви, които също осакатяват децата си — не точно по този начин, но също така ужасно. Те режат половите им органи, както на момичетата, така и на момчетата. Режат ги с ножове, та да не могат да изпитват наслада. Това прави Църквата, а тя навсякъде е една и съща — иска да контролира, да унищожи, да заличи всяко добро чувство. Затова, ако се стигне до война и Църквата е от едната страна, ние трябва да застанем на другата, каквито и необичайни съюзници да имаме. Аз предлагам нашите кланове да се обединят и да тръгнат на север, за да проучат този нов свят — да видим какво можем да открием там. Ако не успеем да намерим детето в нашия свят, то е защото малката е последвала лорд Азриел. А лорд Азриел е ключът към всичко това, повярвайте ми. Някога той беше мой любим и аз с радост бих се съюзила с него, защото знам, че мрази Църквата и всичко, което тя прави. Това е, което имам да ви кажа.
Рута Скади говореше със страст и Серафина Пекала неволно се възхити на силата и красотата й. Когато латвийската кралица седна на мястото си, домакинята се обърна към Лий Скорзби:
— Господин Скорзби е приятел на момичето, а значи и наш приятел — каза тя. — Ще споделите ли с нас мислите си, господине?
Тексасецът се изправи, строен и безукорно вежлив, сякаш не си даваше сметка за необичайността на положението. Ала не беше така. Демонът му, зайката Хестър, се беше прилепила към земята до него, ушите й бяха свити, а златистите й очи бяха притворени.
— Госпожо — започна Скорзби, — искам най-напред да благодаря на всички ви за добротата, която проявихте към мен, и за помощта, която оказахте на един въздухоплавател, блъскан от ветровете на другия свят. Няма дълго да злоупотребявам с търпението ви. Когато пътувах на север към Болвангар с циганите, момичето Лира ми разказа нещо, което се случило в колежа — там, където живеела, в Оксфорд. Лорд Азриел показал на Професорите отрязаната глава на един човек на име Станислаус Груман и това като че ги убедило да му отпуснат пари, за да замине на експедиция и да разбере какво се е случило. Детето беше толкова сигурно в онова, което е видяло, че не ми се искаше много да го разпитвам. Но думите й събудиха у мен някакъв спомен, макар и доста смътен. Знаех нещо за този доктор Груман. И едва докато летяхме насам от Свалбард, си спомних какво е то. Един стар ловец от Тунгуск ми беше разказвал. Изглежда Груман е знаел местонахождението на някакъв предмет, който осигурявал защита на притежателя си. Не искам да омаловажавам магията, която вие, вещиците, владеете, но това нещо каквото и да е то, надхвърля всичките ми представи за сила. Тогава си помислих, че мога да отложа връщането си в Тексас, тъй като бях загрижен за детето, а и исках да потърся доктор Груман. Защото не мисля, че той е мъртъв. Според мен лорд Азриел е излъгал Професорите. Ето защо реших да замина за Нова земя, където за последен път чух за него, и да го търся. Не мога да надникна в бъдещето, но достатъчно добре виждам в настоящето. В тази война аз съм с вас, ако куршумите ми струват нещо. Но трябва да се заема с тази задача, госпожо — обърна се той към Серафина Пекала. — Ще намеря Станислаус Груман и ще разбера какво знае той, а ако открия въпросния предмет, ще го занеса на Лира.
— Женен ли сте, господин Скорзби? — попита вещицата. — Имате ли деца?
— Не, госпожо, нямам дете, макар че би ми харесало да съм баща. Но разбирам въпроса ви и съм съгласен с вас — това момиченце не е случило с истинските си родители и може би аз съм в състояние да поправя злото. Все някой трябва да го направи, а аз имам желание.
— Благодаря, господин Скорзби — поклони се леко вещицата. Тя свали короната от главата си и измъкна от нея едно от алените цветчета, които бяха така свежи, сякаш току-що бяха откъснати.