— Малко е сложно за обяснение — прекъсна я момчето, — но с нея няма да имате никакви проблеми, честна дума.
Работата съвсем не беше в това и двамата добре го знаеха. Но каквото и да беше, нямаше съмнение, че Уил е замесен в нещо.
Възрастната жена си помисли, че никога не е виждала толкова изпълнено с решимост дете.
Уил се обърна. Мислите му вече бяха в празната къща.
Двамата с майка му живееха на едно разклонение на главния път, с десетина-дванайсет еднакви къщи, от които тяхната беше без съмнение най-запуснатата. Градинката отпред представляваше късче обрасла с бурени земя. Майката беше засадила няколко храстчета, но те скоро изсъхнаха и се спаружиха от жажда. Когато Уил се показа иззад ъгъла, изпод още живата хортензия се измъкна котката му Мокси и се протегна, после го поздрави с тихо мяукане и се отърка гальовно в краката му. Той я вдигна и прошепна:
— Върнаха ли се, Мокси? Видя ли ги?
Къщата беше тиха. В последните лъчи на залеза се виждаше как някакъв мъж мие колата си на отсрещната страна на улицата, но той не обърна никакво внимание на Уил, който нямаше нищо против да остане незабелязан. Колкото по-малко привличаше вниманието, толкова по-добре.
Притиснал Мокси до гърдите си, той отключи вратата и бързо се шмугна вътре. Ослуша се внимателно и пусна котката на пода. Отникъде не долиташе нито звук — къщата беше празна.
Уил отвори кутия с котешка храна и я остави в кухнята. Кога ли щяха да се върнат онези? Никой не можеше да каже, затова трябваше да действа бързо. Момчето се качи на горния етаж и започна претърсването.
Търсеше изтъркан несесер от зелена кожа. Имаше неочаквано много места, където можеше да се пъхне вещ с такива размери, дори и в една обикновена съвременна къща. За да скриеш нещо, не са нужни двойни дъна и тайни ниши. Уил най-напред огледа спалнята на майка си, макар да се чувстваше неудобно, докато ровеше из чекмеджетата, в които тя държеше бельото си, после внимателно претърси останалите стаи на горния етаж, дори и своята собствена. Мокси дойде да го види какво прави, седна наблизо да му прави компания и започна да се мие.
Уил обаче не намери онова, което търсеше.
Вече се беше стъмнило и той усети, че е огладнял. Стопли си фасул и си препече малко хляб, седна край кухненската маса, като се питаше откъде е най-добре да започне претърсването на долния етаж.
Вече почти се беше нахранил, когато телефонът иззвъня.
Момчето застина. Сърцето му биеше до пръсване. Започна да брои. На двайсет и шестия звън телефонът замълча. Уил остави чинията в мивката и продължи претърсването.
Четири часа по-късно още не беше открил зеления несесер. Беше един и половина през нощта и краката му се подкосяваха от умора. Легна на леглото си с дрехите и мигновено заспа. Сънят му беше напрегнат и объркан, в него често се мяркаше уплашеното лице на майка му, толкова близо, че можеше да го докосне, ако протегне ръка.
Събуди се, както му се стори, почти веднага (макар да беше спал три часа) и в същия миг разбра две неща.
Първо, знаеше къде да търси несесера. И второ, мъжете бяха на долния етаж и отваряха вратата на кухнята.
Той вдигна Мокси, която сънено измяука, и тихо й изсъска да млъкне. Пусна крака на пода и си обу обувките, като се напрягаше с всяка своя клетка да чуе какво става долу. Оттам долитаха едва доловими звуци — шум на преместен стол, тих шепот, скърцане на дъска.
Уил се измъкна безшумно от стаята си и се приближи на пръсти до третата стая на горния етаж. Вътре мракът не беше съвсем непрогледен и в сивкавата светлина преди разсъмване той успя да различи очертанията на старата шевна машина. Само преди няколко часа беше преровил цялата стая, но беше забравил чекмеджето отстрани на машината, където майка му държеше кройките и конците.
Уил внимателно го опипа, като продължаваше да се ослушва. Онези сновяха на първия етаж и по едно време му се мярна отблясък през пролуката на вратата, вероятно от фенерче.
Напипа ключалката и я щракна. Както и предполагаше, онова, което търсеше, беше вътре.
А сега какво да прави? Нищо, поне за момента. Момчето се спотаи в тъмното. Сърцето му биеше лудо, а слухът му дебнеше да долови всеки звук. Онези двамата бяха в хола.
— Хайде! — прошепна единият. — Чувам млекаря да се приближава.
— Да, ама онова нещо го няма — отвърна другият. — Ще трябва да го потърсим на горния етаж.
— Давай тогава, не се мотай!
Нещо изскърца на горната площадка и Уил застана нащрек. Мъжът се движеше напълно безшумно, но скърцането го издаде, беше неочаквано. Настъпи кратка тишина. Тънкият лъч на фенерчето се плъзна по пода пред вратата. Уил го видя през пролуката.