— Щом го няма тук… — изрече тя с разтреперан глас.
Щом го нямаше, значи щеше дай трябва повече време да се ориентира, това беше всичко.
4.
Трепанацията
Лира пое по пътя си, а Уил се запъти към най-близката телефонна кабина и набра номера на адвокатската кантора, изписан върху плика, който държеше.
— Ало? Искам да говоря с господин Пъркинс.
— А кой го търси?
— Обаждам се във връзка с господин Джон Пари. Аз съм синът му.
— Изчакайте, ако обичате…
След около минута в слушалката прозвуча мъжки глас:
— Здравейте, аз съм Алън Пъркинс. С кого разговарям?
— Обажда ви се Уилям Пари. Извинете, че ви безпокоя. Става дума за баща ми Джон Пари. Вие изпращате пари от негово име на сметката на майка ми всеки три месеца.
— Да…
— Е, бих искал да знам къде е баща ми. Жив ли е, или е умрял?
— На колко години си, Уилям?
— На дванайсет. Искам да знам какво е станало с него.
— Да… А майка ти… тя знае ли, че ми се обаждаш?
Уил се поколеба.
— Не — призна накрая. — Само че тя не е съвсем здрава. Не може да ми каже почти нищо, а аз искам да знам.
— Разбирам. Откъде се обаждаш? У дома ли си?
— Не, аз съм… в Оксфорд.
— Сам?
— Да.
— И казваш, че майка ти не е добре?
— Да.
— В болница ли е?
— Нещо такова. Вижте, можете ли да ми отговорите на въпроса или не?
— Мога да ти кажа някои неща, но не кой знае колко и не сега. Предпочитам да не е по телефона. След пет минути имам среща с клиент… Можеш ли да дойдеш в кантората ми към два и половина?
— Не — каза Уил. Прекалено рисковано беше. Адвокатът може би вече беше чул, че полицията го търси. Замисли се за миг и продължи: — Трябва да хвана автобуса за Нотингам, а не ми се иска да го изпусна. Но вие можете да ми кажете и по телефона, сигурен съм. Искам да знам само жив ли е баща ми и ако е жив, къде мога да го намеря. Поне това можете да ми кажете, нали?
— Не е толкова просто. Не мога да давам частна информация за клиент, освен ако не съм сигурен, че такова е желанието на клиента. Пък и трябва да се убедя, че си онзи, за когото се представяш.
— Да, разбирам, но не можете ли поне да ми кажете дали е жив?
— Какво пък… Това не би трябвало да е поверителна информация. За съжаление обаче не мога да ти кажа, защото и аз не знам.
— Какво?
— Парите идват от семеен фонд. Той ми остави нареждане да плащам, докато не ми нареди да спра. Оттогава не съм чул нищо за него. Това ме навежда на мисълта, че… Как да ти кажа, според мен е изчезнал. И затова не мога да отговоря на въпроса ти.
— Изчезнал? Просто го няма?
— Поне така се смята. Слушай, защо не дойдеш в кантората ми и…
— Не мога. Заминавам за Нотингам.
— Добре, тогава ми пиши или накарай майка си да ми пише и аз ще ти кажа, каквото знам. Но трябва да разбереш, това не е разговор за телефон.
— Добре, но не можете ли поне да ми кажете къде е изчезнал?
— Както вече ти казах, такова е общото мнение. По онова време вестниците писаха. Знаеш ли, че той беше изследовател?
— Да, мама ми е казвала някои неща…
— Е, той беше ръководител на една експедиция, която просто изчезна преди десетина години.
— Къде?
— В Далечния север. В Аляска, струва ми се. Можеш да провериш в библиотеката. Защо не…
Но в този момент минутите за разговор изтекоха, а Уил нямаше повече дребни. Сигналът забръмча в ухото му. Той окачи слушалката и се огледа.
Сега най-много му се искаше да се обади на майка си. С усилие се сдържа да не набере номера на госпожа Купър, защото, ако чуеше гласа на майка си, трудно щеше да устои на желанието да се върне при нея, а ако му се поддадеше, означаваше да се изложи на опасност. Но можеше да й прати картичка.
Избра изглед от града и написа на гърба: „Мила мамо, добре съм и съм на сигурно място. Скоро ще се видим. Надявам се, че при теб всичко е наред. Обичам те. Уил.“ После написа адреса, залепи марка и притисна за миг картичката до гърдите си, преди да я пусне в пощенската кутия.
Наближаваше обяд. Уил се намираше на главната търговска улица, където автобусите си проправяха път сред тълпите от пешеходци. Започваше да осъзнава колко е уязвим — беше работен ден и децата на неговата възраст трябваше да са на училище. Къде можеше да отиде?
Не му отне много време да се скрие. Уил можеше да изчезне без особено усилие, защото беше много добър в умението да става незабележим. Дори се гордееше с изкуството си. Начинът да стане невидим много наподобяваше този на Серафина Пекала. Достатъчно беше да направи така, че с нищо да не привлича вниманието. Да стане част от пейзажа.