После вратата се открехна едва-едва. Уил изчака, докато мъжът се изправи на прага, и в този миг изскочи от тъмното и се хвърли срещу неканения гостенин.
Никой от двамата не видя котката.
Мокси се беше измъкнала от спалнята и сега стоеше с навирена опашка точно зад мъжа, готова да се отърка в краката му. Той лесно можеше да се справи с Уил, защото беше опитен и силен, но котката беше застанала на пътя му и когато направи крачка назад, мъжът се спъна в нея, политна и полетя надолу по стълбите. Главата му с трясък се удари в холната масичка.
Уил чу зловещото пращене, но дори за миг не спря. Спусна се по парапета, прескочи тялото, което лежеше проснато в подножието на стълбата, грабна от масата опърпаната пазарска чанта и изскочи през предната врата, преди другият мъж да се е усетил.
Колкото и да беше уплашен, Уил за миг се зачуди защо онзи не вика след него и не го преследва. Скоро обаче щяха да го погнат с колите си и клетъчните си телефони. Не му оставаше нищо друго, освен да бяга.
Видя млекаря да свива в пресечката, а фаровете на електрическата му количка разпръскваха бледа светлина в предутринния здрач. Уил прескочи оградата на съседската градинка и продължи покрай къщата, после се озова във втора градинка, прекоси мокрите от росата лехи, прехвърли се през живия плет и се мушна сред ниските дървета и храсти между къщите и шосето. Там пропълзя под един храст и се сви на земята, като дишаше тежко. Беше много рано да излезе на шосето — трябваше да чака, докато започне движението.
Не му излизаше от ума зловещото пращене, когато главата на мъжа се удари в ръба на масата, неестествено изкривеният му врат и конвулсивното потръпване на крайниците. Човекът беше мъртъв. Беше го убил.
Не можеше да прогони тази картина от ума си, а трябваше. Имаше достатъчно неща, за които да мисли. Дали майка му наистина беше в безопасност? Щеше ли госпожа Купър да я издаде? Ами ако той не успееше да се върне, както беше обещал? Защото сега беше убил човек и за него нямаше връщане.
И Мокси. Кой щеше да храни Мокси? Дали Мокси щеше да се чуди къде са? Щеше ли да тръгне да ги търси?
С всяка минута все повече просветляваше. Имаше вече достатъчно светлина, за да погледне вещите в торбата — портмонето на майка му, последното писмо на адвоката, пътна карта на Южна Англия, няколко шоколадчета, паста за зъби, чисти чорапи и гащета. И зеленият несесер.
Всичко си беше на мястото. Всичко вървеше по план.
Освен това, че беше убил човек.
Уил за пръв път осъзна, че майка му не е като другите хора и че трябва да се грижи за нея, когато беше седемгодишен. Бяха в супермаркета и играеха една игра: имаха право да слагат нещо в количката само когато никой не ги гледаше. Уил се озърташе наоколо и прошепваше: „Хайде!“, а тя грабваше от рафта кутия или пакет и тихо го поставяше в количката. Когато натовариха всички покупки, бяха в безопасност, защото бяха станали невидими.
Това беше хубава игра, която продължи дълго, защото беше събота сутрин и магазинът беше пълен, но те бяха много ловки и се бяха сработили добре. Вярваха си. Уил обичаше майка си и често й го казваше, а тя му отвръщаше със същото.
Когато стигнаха до касата, Уил беше приятно развълнуван и доволен, защото почти бяха спечелили играта. И когато майка му не можа да си намери портмонето, възприе това също като част от играта. Тя каза, че сигурно врагът й го е отмъкнал, но той вече беше уморен и гладен, а и мама не изглеждаше толкова щастлива, колкото дотогава. Тя наистина беше уплашена и двамата трябваше да върнат всичко обратно по рафтовете, но този път още по-внимателно, защото враговете можеха да ги проследят по номера на кредитната им карта — естествено, тя беше у тях, след като се бяха добрали до портмонето…
Уил все повече се плашеше. Разбра колко е била хитра майка му, че е превърнала тази истинска опасност в игра, та да не го тревожи. Сега, когато знаеше истината, трябваше да си дава вид, че не го е страх, за да я успокои.
Момчето продължи да се преструва, че всичко това е игра, за да не я тревожи със страха си, и двамата се прибраха у дома без покупки, но и без да ги проследят враговете. Е, после Уил намери портмонето на масичката в хола. В понеделник отидоха в банката и закриха сметката, сетне откриха нова на друго място, за да са сигурни. Така опасността беше ликвидирана.
Ала през последвалите няколко месеца Уил бавно и неохотно осъзна, че враговете, от които майка му се боеше, не са някъде около тях, а в главата й. Това не ги правеше по-малко истински, по-малко плашещи и опасни. Просто той трябваше да я пази още по-всеотдайно, отколкото досега. От онзи ден в супермаркета, когато осъзна, че трябва да се преструва, за да не плаши майка си, част от съзнанието му винаги беше будна, винаги нащрек за нейните тревоги. Уил я обичаше толкова много, че беше готов да умре, за да я защити.