— Идвам от друг свят — започна тя. — И там има Оксфорд, но не е като този. Аз съм оттам. И…
— Чакай, чакай! Откъде каза, че идваш?
— От друго място — реши да бъде тактична Лира. — Не съм оттук.
— Аха, от друго място, значи… Разбирам. Или поне така ми се струва.
— И трябва да разбера за Праха. Защото хората от Църквата в моя свят се боят от него. Мислят го за първородния грях. Затова е много важно. А баща ми… Не! — възкликна тя разпалено, дори тропна с крак. — Не исках да кажа това. Всичко обърках!
Доктор Малоун погледна сбърчените й вежди и свитите юмруци, синините на бузата и крака й, и изрече:
— Божичко, дете, успокой се…
Тя се облегна назад и разтърка очите си, зачервени от умора.
— Защо изобщо те слушам? Трябва да съм полудяла. Работата е там, че си попаднала на единственото място на света, където можеш да получиш отговор на въпроса си, но отделът всеки момент ще бъде закрит… Онова, за което говориш — твоят Прах, — е нещо, което изследваме от известно време насам, и тази работа с черепите в музея ми подейства така, защото… О, не, прекалено много ми идва вече! Толкова съм уморена… Искам да те изслушам, повярвай ми, но не сега. Казах ли ти, че се канят да закрият отдела? Имам една седмица да измисля нещо за пред финансовата комисия, но не виждам никаква надежда… Тя се прозя широко.
— А коя беше първата изненада за днес? — попита Лира.
— О, да. Един човек, на когото разчитах да ни подкрепи пред комисията по финансирането, се отказа от нас. Всъщност май че не беше чак толкова неочаквано.
Тя отново се прозя.
— Ще направя кафе, иначе ще заспя. Ти искаш ли?
Жената напълни електрическия чайник и сложи в две чаши разтворимо кафе, а в това време Лира разглеждаше китайската рисунка на вратата.
— Какво е това? — попита тя.
— Китайска е. Символите на И-дзин. Знаеш ли какво е това? В твоя свят има ли го?
Лира я погледна с присвити очи — какво беше това, ирония ли?
— Някои неща са същите, други са различни — отвърна момичето. — Аз не знам всичко за моя свят. Може и тоя дзин да го има.
— Извинявай — кимна доктор Малоун. — Да, може и да го има.
— Какво е това тъмна материя? — попита Лира. — Пише го на табелката отвън.
Доктор Малоун отново седна и придърпа с крак стол и за Лира.
— Тъмна материя е онова, което екипът ни търси. Никой не знае какво точно представлява. Работата е там, че във вселената има далеч повече неща, отколкото можем да видим. Можем да видим звездите, галактиките и светещите обекти, но има нещо, което ги държи и им пречи да се разпаднат. Нещо, което създава гравитацията. Никой обаче не може да го засече. Ето защо има множество изследователски проекти, чиято цел е да открият какво е то, а нашият е само един от тях.
Лира цялата беше слух. Най-сетне жената говореше сериозно.
— А според вас какво е то? — попита тя.
— Ами, според нас… — започна доктор Малоун, но в този миг водата в чайника завря и тя трябваше да стане, за да направи кафето, след което продължи: — Ние мислим, че това са някакви елементарни частици. Нещо напълно различно от всичко, открито досега. Само че е много трудно да бъдат засечени… Ти къде учиш? Имаш ли някаква представа от физика?
Лира усети как Панталеймон лекичко се отърква в ръката й предупреждение да не се ядосва. Хубаво беше, че алетиометърът я предупреди да не лъже, но й беше напълно ясно какво ще стане, ако каже истината. Трябваше да внимава и просто да избягва преките лъжи.
— Да — каза тя. — Знам нещичко. Но не и за тъмната материя.
— Ние се опитваме да засечем тези почти неоткриваеми частици сред шума на всички останали, които се блъскат наоколо. Обикновено детекторите се поставят на стотици метри под земята, но ние създадохме около детектора силово поле, което спира ненужните частици и пропуска само онези, които ни интересуват. После усилихме сигнала и го вкарахме в компютъра.
Жената подаде на Лира чаша кафе. Нямаше захар и мляко, но в едно чекмедже се намериха няколко бисквити с канела и момичето лакомо захапа една от тях.
— И се натъкнахме на картина, която пасва — продължи доктор Малоун. — Поне така си мислим. Но всичко е толкова странно… Защо ли ти разправям тези неща? Не би трябвало да го правя. Това не е публикувано, не е обсъждано на научен съвет, дори не е документирано. Днес наистина не съм на себе си. — Тя се прозя така продължително, че сякаш никога нямаше да затвори уста. — Е, оказва се, че нашите частици са странни дяволчета, в това не може да има съмнение. Нарекохме ги сенчести частици, Сенки. Знаеш ли защо за малко не паднах от стола одеве, когато спомена за черепите в музея? Един от екипа ни е археолог любител. Един ден той откри нещо, в което не можехме да повярваме. Но не можехме и да го пренебрегнем, защото то обясняваше една от най-щурите ни хипотези за Сенките. Знаеш ли, те са разумни! Няма измама, това е самата истина. Сенките са частици на съзнанието. Чувала ли си някога нещо толкова глупаво? Нищо чудно, че не искат да ни подновят субсидиите.