— Значи имате една нощ. Можете да настроите машината така, че да показва букви, вместо картинки. Не е трудно. Тогава ще можете да им покажете и те ще трябва да ви дадат парите, за да продължите. Трябва да разберете всичко за Праха, за Сенките, и да ми кажете. Нали разбирате, алетиометърът не може да ми каже всичко, което ме интересува, но вие можете. Нали мога вече да сваля тези неща?
Лира смъкна електродите от главата си, а доктор Малоун й подаде салфетка да избърше гела и започна да навива кабелите.
— Значи си тръгваш? — попита тя. — Хм, признавам, че това беше най-странният час в живота ми.
— Ще накарате ли машината да показва думи? — попита Лира, докато премяташе раницата си през рамо.
— От това ще има толкова полза, колкото и от молбата за финансиране. Не, слушай! Искам утре пак да дойдеш. Можеш ли? Горе-долу по същото време. Искам да те покажа на някои хора.
Лира присви очи. Дали не беше капан?
— Добре — кимна тя накрая. — Но не забравяйте, има неща, които искам да разбера.
— Да, разбира се. Значи ще дойдеш?
— Да. Щом съм казала, че ще дойда, значи ще дойда. Мисля, че ще мога да ви помогна.
Когато минаваше покрай портиера, той вдигна за миг поглед от вестника и отново се върна към заниманието си.
— Разкопките в Нуниатак — каза археологът, като се завъртя в стола си. — Ти си вторият този месец, който ме пита за това.
— Кой е другият? — попита Уил и веднага застана нащрек.
— Мисля, че беше журналист, но не съм сигурен.
— А защо се интересуваше?
— Ставаше дума за един от мъжете, изчезнали с онази експедиция. Това беше в самия разгар на студената война. Звездните войни. Ти си много млад, за да помниш тези неща. Американци и руснаци строяха огромни радарни инсталации из цяла Арктика… Та какво мога да направя за теб?
— Ами… — започна Уил, като се опитваше да изглежда спокоен. — Просто се опитвам да разбера нещо за тази експедиция. В училище учим за праисторическите хора. Случайно прочетох за експедицията и ми стана интересно.
— Както виждаш, не си единственият. На времето се вдигна голям шум. Прегледах всички материали заради онзи журналист. Всъщност става дума не за разкопки, а за предварителни проучвания. Не можеш да започнеш да копаеш, докато не си сигурен, че си струва да си губиш времето с това, затова тази група е трябвало да проучи няколко района и да направи доклад. Всичко на всичко шестима души. Понякога при тези експедиции трябва да обединиш силите си със специалисти от други дисциплини, геолози например, това намалява разходите. Те гледат за техните си работи, ние за нашите. В този случай в екипа е имало физик. Мисля, че е търсел атмосферни частици от високите слоеве. Аврора, Северното сияние. Изглежда е имал балони с радиопредаватели. С тях пътувал още един човек. Бивш военноморски офицер, нещо като професионален изследовател. Трябвало да навлязат в напълно неизвестни територии, а в Арктика полярните мечки са една от най-големите опасности. Археолозите могат да се справят с някои неща, но не са обучени да стрелят, затова човек, който е свикнал да държи оръжие, да се ориентира по звездите и да умее да построи лагер, е много полезен. Но тогава всички изчезнали. Известно време поддържали връзка с местната изследователска станция, но един ден сигналът изчезнал и нищо повече не се чуло за тях. Имало виелица, но това е в реда на нещата. Спасителната група открила последния им лагер, кажи-речи непокътнат, макар че мечките били изяли провизиите им, ала от хората нямало и следа. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Да — кимна Уил. — Благодаря. А… онзи журналист… Казахте, че се интересувал от един от мъжете. От кого?
— От изследователя, Джон Пари.
— Той как изглеждаше? Журналистът, де…
— Защо толкова се интересуваш?
— Защото… — Уил не можа да измисли никаква благовидна причина. Просто не биваше да повдига въпроса. — А, нищо, просто питам.
— Доколкото си спомням, беше едър блондин. С много светла коса.
— Да, благодаря — каза Уил и си тръгна.
Мъжът смръщи вежди, но не каза нищо, само го изпроводи с поглед. Момчето забеляза, че посяга към телефона, и побърза да се махне.
Уил целият трепереше. Така нареченият журналист беше един от мъжете, посетили дома му. Висок и толкова рус, че сякаш нямаше вежди и мигли. Не онзи, който падна по стълбището, а другият, който се появи на вратата на хола, когато Уил изтича надолу и прескочи трупа.
Само че той не беше журналист.
Наблизо имаше някакъв голям музей. Уил влезе, като държеше демонстративно бележника, и седна в една галерия, пълна с картини. Целият трепереше и му се гадеше, защото съзнанието, че е отнел човешки живот, че е убиец, го връхлетя с нова сила. Досега успяваше да не мисли за това, но случилото се го глождеше отвътре. Беше убил човек.