Поседя така около половин час — може би най-тежкият в живота му. Хората влизаха и излизаха, разглеждаха картините и тихо разговаряха. Никой не му обръщаше внимание. Разпоредителят постоя няколко минути на вратата с ръце зад гърба, после бавно се отдалечи, а Уил седеше вцепенен и се бореше с ужаса от стореното.
Постепенно обаче се успокои. Той защитаваше майка си. Тези мъже я бяха уплашили, а в състоянието, в което се намираше, това беше истински тормоз. Той имаше право да защити дома си. Баща му би го одобрил. Беше го направил, защото смяташе, че така е правилно. Искаше да им попречи да откраднат зеления несесер, който щеше да му помогне да открие баща си — нима нямаше право? Спомни си всички детски игри, в които той спасяваше баща си и баща му спасяваше него от лавини и кръвожадни пирати. Сега те се бяха превърнали в реалност. „Ще те намеря! — каза си той наум. — Само ми помогни и ще те намеря! Двамата ще се грижим за мама и всичко ще бъде наред…“
И защо не, сега имаше къде да се скрие. Място, където никой нямаше да го намери. А книжата от несесера (които така и не беше успял да прочете) бяха на сигурно място под дюшека в Читагазе.
По едно време забеляза, че хората се движат, при това все в една посока. Тръгваха си, защото разпоредителят ги бе предупредил, че ще затворят музея след десет минути. Уил събра вещите си и излезе. Запъти се право към Хай стрийт, където беше кантората на адвоката, и се поколеба дали да не влезе, въпреки че преди беше отказал да се срещне с него. Човекът му се стори доста приветлив…
Тъкмо смяташе да пресече улицата и да влезе в сградата, когато нещо го накара да се закове на място.
От една кола слизаше високият мъж със сламени вежди.
Уил тутакси се извърна и се загледа във витрината на бижутерския магазин, пред който стоеше. Видя в стъклото как мъжът се огледа, поправи възела на вратовръзката си и влезе в кантората. Уил побърза да се махне. Сърцето му биеше до пръсване. Никъде не беше в безопасност. Отправи се към университетската библиотека и там зачака Лира.
5.
Пистата
— Уил! — повика го Лира. Говореше тихо, но въпреки това успя да го стресне. Беше седнала на пейката до него, а той не я беше усетил.
— Откъде идваш?
— Намерих моя учен! Жена е и се казва доктор Малоун. Има една машина, която показва Праха, и тя може да я накара да проговори…
— Не видях кога си дошла.
— Защото не гледаше. Сигурно си мислел за нещо. Хубаво е, че те намерих. Знаеш ли, няма нищо по-лесно от това да надхитриш някого. Виж!
Към тях се приближаваха двама полицаи, мъж и жена, в бели летни ризи с къс ръкав. Носеха радиостанции и палки, а очите им гледаха с подозрение. Но още преди да са стигнали пейката, Лира вече беше станала и вървеше към тях.
— Извинете, можете ли да ми кажете къде е музеят? — попита тя. — Двамата с брат ми трябваше да се срещнем там с родителите ни, но се загубихме.
Полицаят погледна към Уил, който вътрешно кипеше от гняв, но сега само сви небрежно рамене, сякаш искаше да каже: „Да, така е, изгубихме се. Глупава работа, а!“
Мъжът се усмихна.
— Кой музей? „Ашмоулиън“ ли? — попита жената.
Лира кимна и си даде вид, че слуша внимателно обясненията й.
— Благодаря — каза Уил и се изправи.
Двамата тръгнаха, без да се обръщат, но знаеха, че полицаите вече са изгубили интерес към тях.
— Видя ли? — побутна го Лира. — Ако са те търсели, аз ги пратих за зелен хайвер. И през ум няма да им мине, че си ти, защото им казах, че съм ти сестра. Най-добре да остана с теб — добави тя свадливо. — Защото сам няма да се оправиш.
Уил не каза нищо. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите от гняв и уплаха. Не след дълго стигнаха до кръгла постройка с огромен оловен купол, а площадът около нея беше заобиколен от каменни университетски сгради с цвят на мед. Недалеч се виждаше църква, а над високите стени се подаваха короните на стари дървета. Следобедното слънце озаряваше всичко наоколо с топлите си лъчи и обагряше дори и въздуха в същия цвят на тежко златисто вино. Всичко беше притихнало, дори и шумът на уличното движение долиташе далечен и приглушен.
Лира най-сетне усети настроението на Уил и спря.
— Какво има?
— Когато говориш с хората, ти им привличаш вниманието! — изрече той с треперещ глас. — Трябва просто да си кротуваш и те няма да те забележат. Правя го цял живот. Знам как. А ти им се навираш в очите. Не биваше да постъпваш така. Това не е игра. Държиш се несериозно.
— Така ли мислиш? — избухна тя. — Какво си въобразяваш, че не знам как се лъже? Аз съм най-добрата лъжкиня на света! Но теб не съм те лъгала, няма и да те излъжа, кълна се! Ти си в опасност и ако не го бях направила, щяха да те хванат. Не ги ли видя как те гледаха? Да, гледаха те! Ти не внимаваш. И ако питаш мен, несериозният си ти!