— Ако съм несериозен, какво правя тук с теб, вместо да съм някъде на мили от това място? Или да се крия в онзи спокоен град? Имам си достатъчно работа, а съм дошъл да се разправям с твоята! Не ми казвай, че съм несериозен!
— Дошъл си, защото трябваше да дойдеш! — тропна с крак Лира. Не можеше да й говори така, тя беше благородничка. Беше Лира. — Ако не го беше направил, никога нямаше да разбереш нищо за баща си. Правиш го за себе си, а не заради мен.
Двамата се караха разпалено, но без да повишават глас, за да не нарушават безметежното спокойствие на площадчето. Ала при тези думи Уил спря като закован и се облегна на стената, край която вървяха. Лицето му беше побеляло.
— Откъде знаеш за баща ми? — попита едва чуто.
— Нищо не знам — отвърна тя по същия начин. — Знам само, че го търсиш. Нищо повече не съм питала.
— Кого не си питала?
— Алетиометъра, разбира се.
Трябваха му няколко мига да разбере за какво говори момичето, а когато осъзна за какво става дума, видът му беше толкова гневен и недоверчив, че тя побърза да измъкне алетиометъра от раницата.
— Добре, добре, ей сега ще ти покажа!
Лира седна на каменния бордюр около тревата в средата на площада и се наведе над златния уред. Завъртя стрелките и зачака тънката да спре на първите три символа, после повтори същата операция все така чевръсто. Уил внимателно се оглеждаше, но наблизо нямаше никой. Група туристи гледаха нагоре към купола, по улицата мина количка за сладолед, но никой не се интересуваше от тях.
Лира примигна и въздъхна, сякаш се събуждаше от сън.
— Майка ти е болна — каза тя тихо. — Но е на сигурно място. За нея се грижи една жена. А ти си взел някакви писма и си избягал. Имало е и един мъж, сигурно крадец, и ти си го убил. Сега търсиш баща си и…
— Добре, млъкни! — прекъсна я Уил. — Достатъчно. Нямаш право да си вреш носа в живота ми. Не го прави повече. Това е шпиониране.
— Аз знам кога да спра да питам — сопна се тя. — Виж какво, алетиометърът е почти като човек. Усещам го кога се сърди и кога не иска да ми каже нещо. Но когато ти се появи изневиделица вчера, трябваше да го попитам кой си и дали не си опасен. Трябваше. И той ми каза… каза ми, че си убиец, и аз си помислих, че това е хубаво, защото мога да ти вярвам. Но досега не го бях питала нищо друго. Ако искаш да спра, ще спра още сега, обещавам. Това не е като да надничаш през ключалката. Ако просто шпионирах хората, алетиометърът щеше да спре да работи. Знам го така добре, както познавам моя Оксфорд.
— Можеше да попиташ мен, вместо това нещо. То каза ли дали баща ми е жив или умрял?
— Не, защото не съм го питала.
Уил уморено подпря главата си с ръце.
— Какво пък — каза той накрая, — изглежда ще трябва да си вярваме.
— Няма проблем. Аз ти вярвам.
Уил кимна намръщено. Беше толкова уморен, а в този свят не виждаше и най-малка възможност да се наспи. Лира не се отличаваше с особена чувствителност, но този път нещо я накара да се вгледа в него. Помисли си, че сигурно се бои, но успява да овладее страха си — като Йорек Бирнисон, като самата нея пред колибата край замръзналото езеро.
— Уил — обади се тя. — Няма да те издам на никого. Обещавам.
— Добре.
— Веднъж вече го сторих. Предадох един приятел и това е най-лошото, което някога съм правила. Мислех, че му спасявам живота, а всъщност го заведох на възможно най-опасното място. Мразех се, че съм била толкова глупава. Затова ще направя всичко възможно да внимавам, за да не предам и теб.
Уил не каза нищо, само разтърка очи и примигна, за да прогони съня.
— Не можем да използваме прозореца в близките часове — каза той. — И изобщо не биваше да преминаваме отсам през деня. Може някой да ни види. А сега ще трябва да чакаме още няколко часа…
— Гладна съм — заяви Лира.
— Сетих се! — възкликна момчето. — Можем да идем на кино.
— Къде да идем?
— Ще ти покажа. Можем да си внесем и храна.
Близо до центъра, на десетина минути път, имаше кино. Уил взе билети, купи по един хотдог, пуканки и кока-кола и двамата се вмъкнаха в салона тъкмо когато филмът започваше.
Лира беше опиянена. Беше гледала да прожектират фотограми, но нищо в нейния свят не я беше подготвило за киното. Тя изгълта сандвича и пуканките, изпи на един дъх кока-колата и се отдаде на удоволствието от филма, като охкаше и се смееше на глас. За щастие публиката беше доста шумна, имаше много деца и възбудата й не направи впечатление на никого. Уил тутакси затвори очи и се унесе в сън.