— Видях я в градския музей да го гледа. Естествено, познах я нали я бях виждал на онзи коктейл преди време. Веднага разбрах, че трябва да е намерила врата. После се сетих, че мога да я използвам за свои цели. Така че когато се срещнахме за втори път, аз откраднах алетиометъра.
— Много си прям.
— Няма място за свян — и двамата сме големи хора.
— А къде е тя сега? И какво направи, когато откри, че уреда го няма?
— Дойде да се срещне с мен, за което се иска известна смелост, признавам.
— На нея смелост не й липсва. И какво смяташ да правиш нататък? Какви са тези твои цели?
— Казах й, че ще си го получи обратно, ако ми донесе нещо, което ми трябва. Нещо, което не мога да взема сам.
— Какво е то?
— Не знам дали…
В този миг през прозореца с трясък влетя камък.
Шумът на строшено стъкло беше оглушителен, точно както трябваше, и маймунката скочи от облегалката на креслото, докато хората стояха зашеметени. Още един трясък, последван от трети, и Уил усети, че сър Чарлз се надига от дивана.
Той се пресегна и грабна алетиометъра от масичката, пъхна го в джоба си и се шмугна обратно през прозореца. В мига, в който се озова в Читагазе, напипа краищата му и пое дълбоко дъх. Само на крачка от него дебнеше ужасна опасност.
Тогава се чу крясък — не човешки и не животински, а още по-зловещ и противен. Крещеше отвратителната маймунка. Уил вече беше затворил по-голямата част от прозореца, но на височината на гърдите му все още оставаше малка пролука. В този миг той отскочи назад, защото през дупката се провря космата златиста ръчичка с остри черни нокти, после и лице, сякаш излязло от някой кошмар. Зъбите на маймунката бяха оголени, а очите й пламтяха и от тях се излъчваше такава злоба, че Уил я усети почти физически като острие, което се забиваше в тялото му.
Още секунда и маймунката щеше да премине отвъд и това щеше да бъде краят. Но Уил вдигна ножа и замахна към лицето й, или там, където трябваше да бъде лицето й, защото демонът вече беше отскочил. Това му даде време да хване краищата на прозореца и да ги съедини.
Собственият му свят беше изчезнал. Той стоеше сам в осветения от луната парк на Читагазе, разтреперан и уплашен до дъното на душата си.
Но сега трябваше да отърве Лира. Хукна към първия прозорец и надникна през него. Тъмните листа на лаврите и зелениката му пречеха да вижда, но се пресегна и ги разтвори.
Иззад ъгъла на къщата се показа маймунката и затича по тревата с пъргавината на котка, а след секунди се появиха сър Чарлз и жената. Възрастният мъж държеше пистолет. На лунната светлина Уил изумен забеляза колко е красива жената. Блестящите й тъмни очи бяха пленителни, стройното й тяло — нежно и грациозно. Но когато тя щракна с пръсти, маймунката изведнъж спря и скочи в ръцете й — и тогава Уил осъзна, че прелестната жена и злобната маймунка са едно същество. Но къде беше Лира?
Сър Чарлз освободи предпазителя на пистолета, който изщрака меко, и се загледа в храстите. Уил изпита чувството, че гледа право в него, но после очите на мъжа го подминаха.
Маймунката явно беше чула нещо, защото двамата възрастни едновременно погледнаха наляво. Демонът мълниеносно скочи нататък, където сигурно се спотайваше Лира, и само след миг тя щеше да бъде открита…
Но тогава от храсталака изскочи шарената котка и изсъска. Маймунката се извъртя стремително, падна на четирите си лапи и се изправи срещу котката, която изви гръб, навири войнствено опашка и отново изсъска.
Маймунката скочи към нея. Котката замахна светкавично с лапа и в този миг през прозореца се шмугна Лира, следвана от Панталеймон. Котката измяука пронизително, маймунката изпищя, обърна се и скочи в ръцете на госпожа Колтър, а животното се втурна като стрела към храстите на собствения си свят и изчезна.
Лира и Уил бяха в Читагазе. Той още веднъж напипа невидимите краища и ги събра в мига, в който през смаляващата се пролука долетя звук на строшени съчки…
Възцари се тишина. Уил се отпусна на колене върху влажната от росата трева и напипа алетиометъра.
— Ето го — каза той.
Лира го взе. С треперещи ръце Уил пъхна кинжала в ножницата, легна на тревата премалял и затвори очи, докато Лира стягаше превръзката му.
— О, Уил! — прошепна тя. — Благодаря ти. Благодаря за всичко…
— Дано котката да е добре — промърмори той. — Прилича на моята Мокси. Може вече да си е отишла вкъщи. В нейния си свят.
— Знаеш ли какво си помислих? За момент ми се стори, че тя е твоят демон. Защото направи точно това, което би направил един добър демон. Ние я отървахме и сега тя отърва нас. Хайде, Уил, недей да лежиш на тревата, мокра е. Трябва да си легнеш на истинско легло, иначе ще настинеш. Да влезем в онази голяма къща. Сигурно ще има легла и храна. Хайде, ще ти направя нова превръзка, ще сваря кафе, ще изпържа омлет… Всичко, което кажеш. После ще легнем да спим. Сега, когато алетиометърът е у нас, всичко ще е наред, ще видиш. Няма да правя нищо друго, освен да ти помагам да намериш баща си, обещавам…