Той тръгна надясно покрай хотелите с навеси над ярко осветените входове и цъфнали бугенвилии отстрани и стигна до парка на малкия нос. Сградата с пищно украсена фасада в средата на парка, осветена от ослепителни прожектори, можеше да бъде казино, та дори и опера. Между олеандровите дървета с окачени по клоните лампи се виеха пътечки, но не се чуваше нито звук. Не пееха птици, не бръмчаха насекоми, отекваха единствено стъпките на Уил.
Единственият шум, който долиташе до ушите му, беше плисъкът на вълните. Уил се запъти към брега. Имаше прилив — или отлив — и десетки водни колела бяха изтеглени на мекия бял пясък далеч от линията на водата. На всеки няколко секунди кротка вълничка близваше пясъка и се отдръпваше назад, за да се скрие под следващата. На петдесетина метра навътре в морето се виждаше дървена платформа за гмуркане.
Уил седна на едно от водните колела и си събу обувките — евтини маратонки, които почти се разпадаха и протриваха до кръв уморените му крака. Смъкна и чорапите и зарови ходила дълбоко в пясъка. Няколко секунди по-късно вече беше съблякъл и останалите дрехи от себе си и нагазваше в морето.
Водата беше приятно прохладна, нито топла, нито студена. Уил преплува разстоянието до платформата, седна на ръба и се загледа в града.
От дясната му страна беше вълноломът. На около миля по-нататък се издигаше фарът, боядисан на червени и бели ивици. Още по-надалеч се виждаха мъглявите очертания на далечни скали, а на самия хоризонт смътно мержелееха полегатите хълмове, които беше видял при влизането си в града.
От другата му страна бяха окичените с лампи дървета около казиното и улиците на града, крайбрежният булевард с хотелите, кафенетата и окъпаните в светлина магазини. Всичките тихи и празни.
И сигурни. Никой не можеше да го настигне тук. Мъжете, които бяха претърсвали къщата им, нямаше откъде да знаят. Полицията никога нямаше да го открие. Той имаше на разположение цял свят, в който да се скрие.
За пръв път, откакто избяга предната сутрин, Уил се почувства на сигурно място.
Отново беше жаден, беше започнал и да огладнява — все пак за последен път беше ял в друг свят. Плъзна се от платформата във водата, преплува разстоянието до брега, този път по-бавно, и навлече гащетата, а останалите дрехи и пазарската чанта взе в ръка. Хвърли празната бутилка в едно кошче за боклук и тръгна бос по улицата към пристанището.
Когато поизсъхна, нахлузи джинсите си и започна да се оглежда къде може да намери нещо за хапване. Хотелите бяха прекалено луксозни. Той надникна в един от тях, но просторът и великолепието го притесниха, затова продължи по крайбрежната улица, докато стигна до едно кафене, което му се видя подходящо. Не можеше да каже защо — то приличаше на десетки други, с отрупана с цветя тераса и масички на тротоара, но го привлече.
Вътре имаше бар-плот, снимки на боксьори по стените и плакат с автограф на някакъв широко усмихнат акордеонист. Имаше и кухня, а до нея тясно стълбище с ярък килим на цветя.
Момчето тихо се изкачи на площадката и отвори първата врата, която му се изпречи. Стаята гледаше към булеварда. Въздухът беше горещ и спарен и Уил отвори остъклената врата към балкона. Самото помещение беше малко и пълно с мебели, които бяха прекалено големи за него и доста похабени, но всичко беше чисто и удобно. Явно тук живееха гостоприемни хора. Имаше полица с книги, списание на масичката и няколко фотографии в рамки по стените.
Уил реши да надникне и в другите помещения — малка баня и спалня с двойно легло.
Но преди да отвори последната врата, нещо го накара да настръхне. Сърцето му заби лудо. Не беше сигурен дали отвътре се чу звук, но някак беше сигурен, че стаята не е празна. Помисли си колко е странно всичко — първо някой го беше дебнал пред вратата на затъмнена стая в дома му, а сега ролите се бяха разменили…
Докато стоеше и се чудеше какво да прави, вратата се отвори с трясък и нещо се хвърли отгоре му като див звяр.
Но споменът го беше накарал да застане нащрек и това го спаси от падане. Той реши да се брани и вкара в действие коленете, главата, юмруците и ръцете си.
„Нещото“ се оказа момиче горе-долу на неговата възраст, зло като оса, ръмжащо, с мръсни окъсани дрехи и тънки голи крайници.
То осъзна кой е насреща му кажи-речи в същия момент, отблъсна се от голата му гръд и отскочи в тъмния ъгъл на площадката, където се притаи като дебнеща котка. За негово изумление обаче отнякъде се взе и истинска котка — свирепа и дива, висока почти до коленете на момичето, с настръхнала козина, оголени зъби и навирена опашка.