— Както кажеш, стопанино. Той тук, ли е?
— Последвай ме — нареди старейшината.
Другите селяни тръгнаха след тях на почтително разстояние. Лий усети отвращението на Хестър от лепкавата кал, по която трябваше да върви, и я вдигна на ръце, метна раницата на рамо и тръгна след старейшината. Горската пътечка, по която поеха, ги изведе пред малка колиба, построена на поляна сред листвениците.
Старейшината спря пред покритата с кожи хижа, украсена със зъби от глиган и рога от лос и северен елен. Виждаше се, че това не са просто ловни трофеи, защото по тях висяха сухи цветя и грижливо оплетени борови клонки. Изглежда служеха за някакъв непознат ритуал.
— Трябва да говориш с него с уважение — посъветва го старейшината. — Той е шаман. И има болно сърце.
Внезапно Лий усети как го пронизва тръпка, а Хестър застина в ръцете му, защото видяха онова, което бяха търсили толкова време. Иззад сухите цветя и преплетените клонки надникна яркожълто око. Беше демон. Той хвана с яката си човка една клонка и я дръпна, сякаш спускаше завеса.
Старейшината заговори на своя език, изричайки името, което Лий беше чул от стария ловец на тюлени — Джопари. Миг по-късно вратата се отвори.
На прага се изправи измършавял мъж, облечен в кожи. Очите му трескаво блестяха. В черната му коса се виждаха сиви кичури, а долната му челюст беше упорито издадена, На ръката му беше кацнал демонът рибояд.
Старейшината се поклони три пъти и се оттегли, като остави Лий насаме с шамана учен, когото беше търсил седмици наред.
— Доктор Груман — изрече аеронавтът. — Името ми е Лий Скорзби. От Тексас съм и по професия съм въздухоплавател. Ако ми позволите да седна и да ви кажа няколко думи, ще разберете какво ме води тук. Нали не греша? Вие сте доктор Станислаус Груман от Берлинската академия?
— Да — потвърди шаманът. — Казвате, че сте от Тексас. Ветровете са ви отвели далеч от родината, господин Скорзби.
— Днес над целия свят веят странни ветрове, господине.
— Така е. Днес ми се струва доста топло. Вътре в колибата има пейка. Ако ми помогнете да я изнеса, можем да поседнем на слънце и да поговорим. Имам и малко кафе, ще се радвам да ми направите компания.
— С голямо удоволствие, господине — съгласи се Лий и сам изнесе пейката, докато Груман наливаше в две чаши горещото кафе. Акцентът му в никакъв случай не беше немски, а английски, на англичанин от островите. Директорът на обсерваторията имаше право.
Двамата седнаха, а демоните им се настаниха до тях — Хестър с притворени очи, безстрастна както винаги, а орелът рибояд бе отправил към слънцето немигащи гледци. Лий започна от срещата с повелителя на циганите Джон Фаа в Тролезунд, разказа как са наели бронирания мечок Йорек Бирнисон и са поели към Болвангар, за да спасят Лира и другите деца, после заговори за онова, което беше научил от Лира и Серафина Пекала по пътя към Свалбард.
— Виждате ли, доктор Груман, тогава останах с впечатлението, че лорд Азриел просто е размахал тази отрязана глава в леда под носа на Професорите и толкова ги е уплашил, че никой не е посмял да се вгледа по-внимателно. Ето как заподозрях, че може още да сте жив. Пък и вие явно сте специалист в тази област. Из цяла Арктика се говори как сте дали да ви пробият черепа, как сте се занимавали с какви ли не изследвания, като се започне от океанското дъно и се стигне до Северното сияние, как внезапно сте изникнали преди десетина-дванайсет години сякаш от нищото. Всичко това е много интересно. Но не е само любопитството, което ме доведе тук, доктор Груман. Загрижен съм за детето. Мисля, че Лира е важна, така мислят и вещиците. Ако знаете нещо за нея или за ставащото, моля ви, кажете ми. Не знам защо, но нещо ме кара да мисля, че знаете. Между другото, одеве старейшината каза, че съм дошъл да ви отведа в друг свят. Може би не съм разбрал правилно, наистина ли каза точно това? И още нещо, господине. С какво име ви нарече той? Това тартарско име ли е, или е някаква магьосническа титла?
Груман се усмихна.
— Той се обърна към мен с истинското ми име, Джон Пари. И е вярно, че сте дошли да ме отведете в друг свят. Колкото до това какво ви е довело дотук, ето, вижте го.
Той разтвори ръка. На дланта му лежеше нещо, което Лий виждаше, но не можеше да си обясни. Сребърен пръстен с тюркоаз, изработен в традиционния стил на навахите. Виждаше го ясно и разбираше, че пред него е пръстенът на майка му, познаваше тежестта му и чистотата на камъка, начина, по който майсторът беше огънал метала в ъгълчето, където камъкът беше счупен. Знаеше, че наранената повърхност отдавна се е изгладила, защото неведнъж беше прокарвал пръсти по нея, година след година, още като момче в тревистите равнини на родината си.