Лира не го разбираше, но не искаше да настоява. Бузите му бяха червени, а погледът — трескав.
— Както и да е — каза тя, — важното е, че Анджелика ме видя на прозореца. И сега всички вече знаят, че ножът е у нас. Тя сигурно си мисли, че брат й е пострадал по наша вина. Съжалявам, Уил, трябваше да ти кажа по-рано. Но имаше толкова други неща…
— Добре де — прекъсна я момчето, — това едва ли променя нещо. Той измъчваше стареца и щеше да убие и нас, ако знаеше как да използва ножа. Трябваше да го спрем.
— Така е, Уил, но ми е неприятно. Все пак й е брат. Ако бяхме на тяхно място, и ние щяхме да искаме да се доберем до ножа.
— Права си, но не можем да се върнем назад и да променим стореното. Ножът ни беше нужен, за да си върнем алетиометъра, и ако можехме да минем без бой, щяхме да го направим.
— Така е — съгласи се тя.
Също като Йорек Бирнисон, Уил беше боец и когато казваше, че би предпочел да се мине без бой, значи беше така. Лира знаеше, че не го казва от малодушие, а от пресметливост. Сега се беше успокоил и бузите му отново бяха бледи, а погледът му бе вперен замислено напред.
— Може би сега е по-важно да мислим за сър Чарлз и за госпожа Колтър — промълви той. — Телохранителите й, за които говореше сър Чарлз, са без демони и може би ще могат да се справят с Привиденията. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Привиденията може би се хранят с демоните на хората.
— Но децата също имат демони! А те не нападат деца. Не може да е това.
— Вероятно има разлика между демоните на децата и на възрастните. Всъщност сигурен съм, че има разлика. Ти каза, че демоните на големите не променят формата си. Може би е свързано с това. Щом тези нейни войници изобщо нямат демони, нищо чудно ефектът да е същият…
— Да — съгласи се Лира. — Може. Но тя така или иначе нямаше да се уплаши от Привиденията. Тя от нищо не се бои! И е толкова умна, Уил, и толкова безжалостна и жестока, че може да ги командва, бас държа. Ще ги накара да й се подчинят, както кара хората. Лорд Бореал е силен и умен, но тя ще го примами да играе по нейната свирка още преди да се е усетил. Ох, Уил, като си помисля само на какво е способна, и пак ме хваща страх… Ще попитам алетиометъра. Слава богу, че успяхме да си го върнем.
Момичето разгърна увития в кадифе пакет и ласкаво прокара пръсти по масивното злато.
— Ще питам за баща ти и как можем да го намерим. Погледни, нагласям стрелките.
— Не, най-напред питай за майка ми. Искам да знам дали е добре.
Лира кимна, завъртя стрелките и постави алетиометъра в скута си. Уил се загледа в тънката стрелка, която препускаше по циферблата и замираше, после отново тръгваше, бърза като лястовичи полет. Очите на Лира бяха ясни и искряха от някакво вътрешно разбиране.
Тя примигна и вдигна поглед.
— Още е добре. Онази приятелка, която се грижи за нея, е много свястна жена. Никой не знае къде е майка ти и тя няма да я предаде.
Уил не беше осъзнавал колко е притеснен. При тази хубава новина усети, че се отпуска, но заедно с напрежението, което напускаше тялото му, болката от раната стана още по-остра.
— Благодаря — каза той. — А сега питай за баща ми… Но още преди да довърши, отвън долетя вик.
В най-отдалечената част на парка, точно до крайните къщи на града сред дърветата се забелязваше някакво движение. Панталеймон се превърна в рис и се втурна към отворената врата. Очите му святкаха свирепо.
— Децата са! — съобщи той.
Лира и Уил скочиха на крака. Децата едно по едно излязоха иззад прикритието на дърветата. Бяха към петдесетина. Много от тях носеха тояги. Начело вървеше момчето с раираната фланелка и държеше нещо, което приличаше на пистолет.
— Ето я и Анджелика! — прошепна Лира.
Анджелика беше точно зад момчето и го побутваше да върви. Точно зад тях крачеше малкият Паоло и крещеше възбудено. Другите деца също надаваха викове и размахваха юмруци във въздуха. Две от тях мъкнеха тежки пушки. Уил и преди беше виждал такива деца, но не толкова много, пък и в неговия свят децата не носеха оръжие.
Всички крещяха, но гласът на Анджелика се открояваше сред останалите:
— Вие убихте брат ми и откраднахте ножа! Убийци! Вие го пратихте на Привиденията! Вие причинихте смъртта му и ние ще убием вас! Няма да се измъкнете! Ще ви убием, както вие убихте него!
— Уил, можеш да отвориш прозорец! — извика Лира и го сграбчи за здравата ръка. — Можем лесно да се измъкнем…
— Да, и къде ще се озовем? В Оксфорд, на няколко крачки от къщата на сър Чарлз, и то посред бял ден. Или на главната улица под някой автобус. Не мога да отварям току-така и да разчитам, че ще улуча. Трябва първо да погледна и да видя къде сме, а за това е нужно време. Зад къщата има горичка, ако успеем да стигнем дотам, ще сме на по-сигурно място.