После някой извика нещо и всички погледнаха към вратата.
Онези, които можеха да се движат, се устремиха към нея, оставяйки няколко притиснати под стълбата деца да се гърчат в безплодни опити да се измъкнат.
Уил скоро разбра защо са хукнали навън. Чу се някакво дращене и изпод керемидите се подаде първият чифт ръце, после се показа и главата. Явно някой буташе отдолу. Не след дълго се появи второ дете. Изглежда се катереха по гърбовете и раменете на застаналите отдолу и пъплеха нагоре като мравки.
По наклонения покрив се вървеше трудно и децата трябваше да пълзят на колене, но изпълнените им с омраза погледи бяха впити в Уил. Лира беше застанала до него, а Панталеймон ръмжеше като леопард, поставил лапите си на парапета. Първите деца се поколебаха, но отдолу прииждаха нови и нови.
Някой извика:
— Смърт! Смърт!
Останалите се присъединиха и викът ставаше все по-гръмък, но децата продължаваха да тъпчат нерешително на място, уплашени от ръмжащия демон. Една керемида се счупи и момчето, което беше стъпило на нея, се претърколи и падна, но друго грабна счупеното парче и го запокити към Лира.
Тя се сниши и керемидата се разби в колоната до нея, обсипвайки я с натрошени парчета. Около капандурата имаше парапет и Уил отряза от него две железа с дължината на меч. Подаде едното на Лира и тя се извъртя светкавично към първото момче. То се строполи, но зад него изникна друго дете. Беше Анджелика, с развяна червена коса, бледа като платно и с безумен поглед. Вкопчи се в парапета, но Лира отново размаха желязото и я събори.
Уил правеше същото. Кинжалът беше в ножницата на кръста му, а той размахваше желязото, удряше и мушкаше с все сила. Няколко деца се строполиха, но зад тях по покрива прииждаха нови.
По някое време се появи момчето в раираната фланелка, но пистолета му го нямаше. Ала очите му се впиха в лицето на Уил и всеки от тях осъзна, че сега ще последва битка, жестока и смъртоносна.
— Хайде! — подкани го Уил, жаден за бой. — Ела де!
Още секунда и двамата щяха да се вкопчат един в друг.
Но тогава се случи нещо невероятно. От въздуха се спусна с разперени крила голяма снежнобяла гъска, която надаваше толкова силни крясъци, че дори децата на покрива я чуха и глъчката стихна.
— Кайса! — радостно извика Лира, защото това беше демонът на Серафина Пекала.
Гъсокът още веднъж изкрещя пронизително, обърна се и прелетя на сантиметри от момчето с раираната фланелка, което отстъпи уплашено и се претърколи през ръба на покрива. Другите също се развикаха, защото бяха зърнали нещо в небето. Лира погледна нагоре и видя дребни черни фигурки, които изникваха от синевата. Тази гледка я накара да подскочи от радост.
— Серафина Пекала! Насам! Помощ! Тук сме!
От въздуха със свистене се посипа рояк стрели, последван от втори и трети, и звукът им отекна в керемидите на покрива като удар с чук. Слисани и объркани, децата тутакси забравиха цялата си войнственост и бяха обзети от паника. Какви бяха тези жени в черно, които ги връхлитаха от небесата? Как беше възможно това? Дали не бяха призраци? Или някакъв нов вид Привидения?
С викове и скимтене те се обърнаха и се впуснаха в бягство. Някои скочиха от покрива, други изпопадаха, трети се претърколиха и цялата шайка се втурна с куцукане и охкане към дърветата. Но това вече не беше безлика тълпа, а шепа уплашени и засрамени деца. Само минута след появата на гъсока наоколо не се виждаше нито едно дете, чуваше се само свистенето на вятъра в клонките на вещиците, които кръжаха над сградата.
Уил вдигна поглед изумен, неспособен да промълви и дума, но Лира подскачаше и крещеше от възторг.
— Серафина Пекала! Как ни откри? Благодаря, благодаря! Те щяха да ни убият! Елате насам…
Но Серафина и другите вещици само поклатиха глави и отново се издигнаха нагоре. Гъсокът се стрелна към покрива, като пляскаше с мощните си криле, и кацна на керемидите под парапета.
— Здравей, Лира — каза той. — Серафина Пекала не може да слезе, другите също. Това място е пълно с Привидения, стотици са се стълпили около сградата, други се стелят над тревата. Не ги ли виждате?
— Не! Нищо не виждаме.
— Вече изгубихме една вещица. Не можем да рискуваме повече. Можете ли да излезете оттук?
— Ако скочим от покрива като тях. Но как ни открихте? И къде…
— После ще говорим. Задава се нова опасност, още по-голяма. Слезте както можете и бързо към дърветата!
Двамата прескочиха парапета и предпазливо тръгнаха по керемидите към стряхата. Не беше високо, имаше и трева, а склонът се спускаше полегато надолу. Лира скочи първа, а Уил я последва, като се мъчеше да запази наранената си ръка, която отново кървеше и го болеше жестоко. Превръзката пак се беше разхлабила и краят й се влачеше по земята. Той се опита да я намотае. В това време Кайса се приближи към него.