Непознатата докосна с ръка гърба на котката и облиза сухите си устни, като през това време дебнеше всяко негово движение. Уил бавно се изправи.
— Коя си ти?
— Лира Златоуста — отвърна момичето.
— Тук ли живееш?
— Не!
— Тогава какво е това място? Този град?
— Не знам.
— Откъде идваш?
— От моя свят. Свързан е с този. Къде ти е демонът?
Очите на Уил се разшириха. В този миг забеляза, че с котката става нещо невероятно. Тя скочи в ръцете на момичето и формата й мигновено се промени. Сега беше хермелин с кремавобели гушка и коремче, който го гледаше свирепо. Но тогава се случи нещо, което отново промени всичко — Уил си даде сметка, че и двамата, хермелинът и момичето, изпитват ужас от него, сякаш беше призрак.
— Нямам демон — каза той. — Не знам за какво говориш.
И изведнъж се сети.
— Ама това трябва да е демонът ти!
Момичето бавно се изправи, а хермелинът се уви около врата му, без да откъсва, черните си като мъниста очи от лицето на Уил.
— Но ти си жив! — недоверчиво изрече Лира. — Не си… Не са те…
— Казвам се Уил Пари. Не знам за какви демони говориш, В моя свят демон е… Нещо като дявол.
— В твоя свят? Искаш да кажеш, че това не е твоят свят?
— Не е. Аз просто открих пътя. Сигурно е същото, каквото си сторила ти. Предполагам, че световете са свързани.
Тя като че се поуспокои, но продължаваше да го следи зорко, а Уил стоеше кротко и гледаше да не прави резки движения, сякаш се запознаваше с котка.
— Видяла ли си някой друг в този град?
— Не.
— А откога си тук?
— Не знам. От няколко дни, ама не помня точно.
— Защо дойде тук?
— Търся Праха.
— Търсиш прах? Какъв, златен ли? За какво говориш?
Момичето присви очи, но не каза нищо. Уил се обърна и заслиза по стълбите.
— Гладен съм — каза. — В кухнята има ли нещо за ядене?
— Не знам, — отвърна тя и тръгна предпазливо след него.
В кухнята Уил откри нарязани продукти за пиле с лук и чушки, но не бяха готвени и вече понамирисваха от жегата. Изхвърли ги в кофата за боклук.
— Яла ли си нещо? — попита момчето и отвори хладилника.
Лира се приближи и надникна.
— Не знаех, че вътре има храна — каза тя. — Я, колко е студено! Демонът й отново се беше променил в огромна пъстра пеперуда, която влетя в хладилника, но тутакси изпърха обратно и кацна на рамото й. Уил знаеше, че не бива да я зяпа така, но главата му се въртеше от необичайността на всичко това.
— Не си ли виждала досега хладилник? — попита.
Вътре имаше кутия с кока-кола и Уил й я подаде, после извади купа с няколко яйца. Лира стисна студената кутия с наслада.
— Пий! — посъветва я той.
Лира погледна надолу и се намръщи. Не знаеше как се отваря. Уил дръпна халкичката. Напитката зашумя и започна да се пени. Лира близна недоверчиво пяната и очите й се разшириха.
— Ама то било хубаво! — изрече почти със страх.
— Да. И в този свят имат кока-кола. Виж, ще пийна малко — да не си мислиш, че е нещо отровно.
Той отвори още една кутия и отпи. Лира последва примера му. Явно беше жадна и пиеше така ненаситно, че от носа й изскочиха балончета. Тя силно се оригна и се намръщи, когато Уил я погледна.
— Мисля да направя омлет — заяви той. — Ти искаш ли?
— Не знам какво е това омлет.
— Е, тогава гледай и ще разбереш. Ако искаш, има и една кутия с боб.
— Не знам какво е боб.
Той й показа кутията. Лира затърси халкичка като на кока-колата.
— Не, ще ти трябва отварачка за консерви — обясни. — Във вашия свят имате ли отварачки?
— В моя свят слугите готвят — презрително заяви тя.
— Погледни в онова чекмедже.
Лира започна да рови в чекмеджето, а Уил през това време счупи шест яйца в една купа и ги разбърка.
— Ето това е — каза той. — С червената дръжка. Дай ми го. Проби кутията и й показа как да я отвори.
— Сега вземи онзи малкия тиган от куката и изсипи боба вътре.
Лира помириса боба и на лицето й отново се появи учудване, примесено с удоволствие. Тя изсипа съдържанието на кутията в тигана и си облиза пръстите, докато наблюдаваше как Уил слага сол и пипер на яйцата и намазва тигана с малко късче масло от хладилника. Момчето отиде на бара да потърси кибрит, а когато се върна, я свари да бърка с мръсния си показалец в разбитите яйца и да го облизва лакомо. Демонът й, който отново беше котка, също натопи лапа в купата, но при вида на Уил се отдръпна.
— Още не е готово — обясни момчето. — Кога за последен път сте яли?
— В дома на баща ми в Свалбард — отвърна Лира. — Преди няколко дни, не знам точно. Тук намерих хляб и някакви други неща и ядох.